Читать «Под игото» онлайн - страница 242

— Да бягаме? Ами ти? — питаше Бойчо.

— Мен не гледайте, за мен не мислете… бягайте по-скоро… На, вземи това — дрехи има тук… и бягай, Бойчо, и сбогом, да се видим пак, само ти остани жив, ние ще се видим и сберем пак, Бойчо, мили Бойчо… дето и да е… Сбогом…

И Рада, като подаде вързопа на Огнянова, хвана го за ръката и насила го потегли към изхода на запустялата воденица.

— Не — каза решително Огнянов, — аз не мога да те оставя в такава минута… Ако ония варвари идат по тебе…

— Да, идат, Бойчо!

— Те идат, и да те срещнат самичка в това диво място?!… Тия зверове?… Не, по-добре ще умра тук, като те защищавам…

Но Бойчо веднага разбра безразсъдността, па и съвършената безполезност на подобно отчаяно решение. Той изведнъж попита Рада:

— Радо, можеш ли вървя с нас?

На това най-неочаквано предложение Рада отговори с възклицание:

— Бива, бива, Бойчо, аз ще вървя с вас заедно до край света… Да бягаме, да бягаме, Бойчо… Огняновият поглед светна.

— Само да изскокнем до „Малкия стол“ над водопада, оттам аз ще ги удържа до довечера, а ти отведи Рада нагоре — каза Соколов.

Действително, над скока стърчаха някакви остри скали, називаеми „Малки стол“. Иззад тия камъни един добре въоръжен човек можеше да брани от цял табор пътеката, едничката, която се извиваше по яра към планината.

Нямаше време за губене.

— Към планината! — извика, почти изкомандува Огнянов.

И той пръв стъпи на прага, като хвърли поглед навсякъде из дола.

Беше вече късно.

На срещния яр, между острите скали, се чернееха турци.

Те хващаха пусия зад камъните и зад храсталака там, щото едните глави им се виждаха и пушките. На върха някой в бели гащи стоеше и сочеше към воденицата. То беше циганката. Турци и на отсамния яр клякаха зад камъните.

Огнянов и докторът видяха, че са загащени, и нито помислиха за бягане, то беше невъзможно.

Турците продължаваха да се спущат предпазливо и да се настаняват зад камъните на урвите и зад прикрития. Имаше до стотина души.

Пътеката в дола остаяше свободна.

Бойчо се обърна към Рада и й каза:

— Радо, иди си, из пътеката, върви надлъж по реката…

Но тозчас страховита мисъл му замрачи лицето и той рече:

— Не… стой тука по-добре…

И в Радиния поглед се четеше същото решение.

— С тебе, с тебе, Бойчо… — пришъпна тя, като си сключи ръцете на гърдите.

И толкова скръб, любов и трагическа преданост се четеше във влажния й поглед! Такава готовност за смърт!

Огнянов и Соколов преброиха патроните си.

— Осемнайсет огъня имаме — продума докторът.

— Стигат, за да се умре честно — каза ниско Огнянов.

Тосун бей беше довел ордата си и лично я командуваше. Преди да се покаже на урвите, той беше затворил и дола и така бе стиснал в обръч бунтовниците, или по-добре — бунтовника, защото той беше уверен, че само Огнянов е вътре.

Преди да заповяда стрелба, Тосун бей заръча да му извикат по турски:

— Предай се, консулос комита!