Читать «Под игото» онлайн - страница 239

— Затова и бях пратил Марийка до тебе с писмо, за да ми донесеш каквото трябва. Чудно, къде се още бави…

— Сега няма нужда — каза докторът, — като се стъмни, ще минем в Хамбаревата воденица и бай Лилко всичко ще ти намери. Аз, по щастие, нося и друго едно старо тескере… то ще бъде за тебе… Имаме и храна във вулията…

— Отлично. Но аз идех тук не с тая цел, да бягам пак… Аз мислех да заваря въстание.

— А то излезе каша… — отзова се докторът ядосано… — Само се обрашневяхме, колкото да опропастим града…

— Имате ли някакви известия от другите места?… — Тъмни слухове само: навсякъде все тая поразия… Въстанието не можа да се разпространи… и само катастрофи… Ти повече трябва да знаеш…

— Да, видях ги от планината пожарите, как светеха на двайсет места — каза Огнянов…

— Не бил, брате, узрял народът за такова нещо!… Измамихме се страшно — каза докторът… — Ужасни жертви дава България сега, и напразно…

— Че се измамихме, измамихме се… Но революцията трябваше да стане и жертвите трябваше да станат… Аз даже бих желал да бъдат още по-големи и по-ужасающи. Ние не можем със силата си да разбием Турция, но можем да спечелим симпатията на света поне чрез грозните си нещастия, чрез мъченичеството си и кървавите реки, които изтичат из тялото на България… Това е все знак за съществувание: мъртвият никой го не мисли — само живият има право на живот. Ако европейските правителства не се застъпят за нас, те не заслужават да се нарекат християнски и цивилизовани!… Все едно, и да не стане нищо, ние няма защо да се каем… Ние изпълнихме една човешка длъжност: опитахме се да спечелим свободата си с кръв — не успяхме… Това е жално, но не е стилно…Позор и престъпление ще бъде само, ако скръстим вече ръце… ако плюем на идеала си, ако забравим кръвта и пожарите, в които днес плува България…

— Огнянов — каза докторът след малко мълчание, — чини ми се, че само ние мислим на тоя час това: България цяла сега ни проклина за нещастията си… Иди, послушай: всеки сега дава право на Стефчова.

XIV. Важни разговори

Пръв път Огнянов чуваше сега името на Стефчова. Челото му се намръщи.

— Как, още ли диша тая презряна твар?

— Презряна твар? — обърна се докторът; — Стефчов сега е най-умният, най-предният, най-гордият. Не можах да му изпия кръвта… Знайш? Аз бях приготвил Клеопатра за него… Той тържествува, заедно с Юрдана чорбаджи. Той минува за спасителя на града… А нас като кучета ще ни избият, ако ни видят.

— Все равно, подла твар… Бедната Лалка, тя трябва да е много нещастна…

— Как? Ти не знаеш ли? Лалка умря.

— Умря? Що думаш?

— Умря на осемнаести априлия — пришъпна докторът.

— Колко нещастия в късо време… Той я е убил, тоя подлец! — изкрещя Огнянов.

— Да, той я уби.

И докторът му разказа със сълзи на очите причините на смъртта й.

Огнянов го хвана за ръката покъртен.

— Брате, ние еднакво сме нещастни.

Соколов го погледна въпросително.

— Лалка, любимото от тебе същество — пое Бойчо скръбно, — е в гроба; друго едно същество, което аз обичам, също е в… гроба… изгубена е за мене.

— Не, твоя Рада е жива, в Бяла чер кова е! — извика живо докторът.