Читать «Под игото» онлайн - страница 238

— Значи, той трябва да е днес в Бяла черкова?

— Да.

— Навярно там стават сега ужасни нещастия… — каза Огнянов развълнуван.

— Нещастия не — подлости стават — отговори докторът; — человекът, който бях пращал днес до града, ми каза, че Тосун бей помилвал Бяла черкова, щом му пратила тържествено депутация да го посрещне. Същият видял, като минал край конака, че на двора му стояла цяла грамада с оръжия, донесени от самите белочерковчани… Там бил и черешовият топ… Клетият бай Марко, него най-много жаля…

Огнянов въздъхна.

— Да, бай Марка, за него е най-тежко… Той стана жертва на гнусно предателство… Както и Кандов — прибави Соколов.

— А кой обадил Кандова и другарите му? — попита Огнянов. И челото му се покри с дълбоки бразди.

— Как, аз забравих да ти кажа: предаде ги Юрдан Диамандиев… Глупавата бабичка отишла, та обадила скришом и на попа, а попът обадил на Юрдана. Сам той ревял отдолу, от мегдана на башибозуците: „Удряйте! Какво се маете? Разбойници не приемаме в града си, царски душмани не щем!“

— Боже, боже! Бедният Кандов, герой го видях на клисурската позиция и герой умрял тука… Как страшно бях потресен от вида му!… А ти как се отърва най-после?

— Скриха ме в една къща… Де мислиш, Бойчо?

— У някой приятел пак, разбира се — не у чорбаджи Юрдана.

— Приятелите и съзаклетниците ме изпъдиха безобразие, както ти разправих — отговори докторът злъчно, — всички ми хлопнаха вратите си.

— Но кой тогава?… Продължавай по-добре.

— Добре — захвана докторът; — потерята наближаваше отдире ми, аз бях дошъл къде края. Тогава едно отчаяно решение ми дойде — да се опитам да мина помежду куршумите на стражата и да уловя широкия кър, та и само тоя шанс ми остаяше за спасение, между двата огъня… Кога дойдох на трийсетина разкрача от Велчовия двор, дето стражата вардеше пусия, при един стобор, една вратня се поотвори… Аз чух скърцането и се спрях… Погледнах пред себе си: тогава познах, че се намирам пред вратнята на Милка Тодоричкина. На прага стоеше самата девойка. Аз приближих и й казах: „Милке, гони ме потеря, можеш ли ме укри?“ „Влезте, господин докторе“ — отговори тя и аз влязох. Една минута след това потерята тиришката мина край вратнята и отиде нататък.

— И тя те спаси? — извика Огнянов.

— Да, Бойчо, Милка, една блудница!… Провидението тоя път прие образа на Милка Тодоричкина, на пропадналата, на отхвърлената, на позорната Милка Тодоричкина… Бедната! Та тя и няма за какво да се бои, какво да губи, какво да жали…

— Все едно, висок героизъм у тая блудница, сред толкова благоразумни безсърдечия, сред толкова честни низости! — забележи Огнянов. — Боже, боже, дека само доблестта е могла да намери убежище!

— Сега трябва да ме дирят пак под листо в Бяла черкова… нека ме хванат!

— Ти сега с какво намерение си, докторе? За накъде?

— За Влашко, разбира се.

— Да, и аз за там бях тръгнал, но знамето ме накара да сляза от планината.

— Както и мене — да отивам към нея… Но ти с тая дреха?… Па нямаш и шапка?