Читать «Под игото» онлайн - страница 216

III. На север!

Лаенето, което се чу отдясно на Огнянова, близко, не се повтори. Вместо него той зачу други шум, шум от човешки стъпки. Да, човеци идеха насам, те се спущаха от яра, защото сипеят се ронеше и песъчинките се търкаляха до самото устие на дупката, дето се криеше скитникът. Скоро два крака с цървули се изпречиха пред дупката и отминаха; други два крака се изпречиха, и те отминаха; мина още един човек, все тихо и безгласно, и той се изгуби. Изпречи се четвърти. Той не отмина.

Той се спря и се наведе.

И Огнянов видя в профил една рошава, длъгнеста глава, глава на една горила. Оня, комуто принадлежеше тая глава, хвана да завързва връвта на навоя си, който се влачеше.

Огнянов се бе превърнал на статуя, с насочен револвер.

Главата погледна навътре в дупката. После се дигна и едно остро съскане с уста се раздаде из самотията. Това беше знак на другите да се върнат.

И главата пак се наведе и надникна. Огнянов реши да гърми.

— Кой си ти бе? — попита един гръмлив глас.

— Бай Иване! — извика Огнянов.

Наистина, това беше Иван Боримечката.

— Даскале бе! — извикаха и другите, като се наведоха.

Пръв, без да чака приглашение, Боримечката се умъкна в бърлогата, застиска ръцете на Огнянова с просълзени очи. Влязоха и другите трима. Те бяха клисурци.

Първото питане на Бойча беше:

— Какво куче лаеше?

Клисурците отговориха:

— Нямаше куче, Боримечката лаеше.

Огнянов се усмихна. Той си припомни привичката на исполина… Тогава ги обсипа с въпроси.

— Оцапахме я! Майка му стара — въздъхна Боримечката гръмовито.

— Кураж, бай Иване: бог няма да остави България.

— Но Клисура отиде — обади се мрачно единът клисурец.

— На пепел стана, тя още гори… — допълни вторият.

— Ох — стенеше третият.

— Братя, каква полза да се каем? Доброто дирихме — не сполучихме… кураж и търпение… жертвите няма да останат безплодни… Яли ли сте?

— Откак сме излезли, троха хляб не сме видели — отговориха плачевно клисурците.

Нямаше и нужда да казват това. Огнянов забележи техните измършавели и хлътнали лица. Той разчупи остатъка от питата и я раздаде на гостите си.

Те заръваха лакомо. Боримечката се отказа.

— Ти дръж за себе си хляба, че си издръглавял като божи човек… а аз имам обед. — И Боримечката извади из торбата си един одран заек, облян с черна кръв. Той отряза мръвка, натопи я в сол и я закъса с остри зъби-.

— Как, ами това е сурово?

— Сурово-мурово, глад не пита… Бунтовници, дето бягат, огън не кладат… — отговори Иван, като жвакаше жилавото месо. — Тия християни се гнусят от блажно и ядоха бурени като костенурки — прибави Иван, като облизваше по устните си зайчата кръв.

— А как уби тоя заек? Гърмя ли? — любопитствуваше Бойчо.

— Убих заека, защото не срещнах глиган: и него щях да хвана и удавя с ръка.

Наистина, Боримечката беше загащил и хванал сам заека в един храсталак, без да гръмне с пушка.

— Ами защо си влязъл в тая меча дупка? — попита исполинът, като разглеждаше вътрешността й.

— Гони ме потеря черкезка и чудно как не ме напипа: тя имаше хрътки.

— Затова ли пита какво лае?… Разбрах… Хрътките, аз да ти кажа, са видели друг дивеч, някой заек, и тръгнали по него. Така ще е работата… бай ти Иван знае…