Читать «Под игото» онлайн - страница 214

Ако не приличаше на призрак, то приличаше на скелет.

На всички юрушки мандри и български колиби беше поръчано да не дават гостолюбие на никой подозрителен скитник. Българите правеха повече: те гонеха подобни и отиваха да ги обаждат на потерите; често даже жестокостта им дохождаше дотам, щото сами довършваха с един куршум някой ранен или полужив от глад въстаник. Преди две недели същите тия колибари срещаха апостолите като най-мили гости. Стара планина не беше вече легендарната добра майка за юнаците, а коварна мащеха. Пусия… Ужасът и подлостта от градовете и селата бяха преминали в най-пустите усои, бяха населили хайдушките й букаци и свободни пущинаци.

II. Коматът на бялото гуне

Тоя ден Огнянов осъмна в един малък букак, който покриваше северния хълбок на един хълм до някакъв приток на Осъма, на изток от голата Амбарица.

Той беше премалял от изнурение и глад, червата му се бяха слепили и желудъкът му преживяше някакви горчиви треви.

А стотина разкрача от него беше юрушка мандра, спорна с хляб, сирене, мляко, извара… Той приличаше на Тантала, който жедуваше пред една хладна ручейка, без да може да пие от нея.

Един вълк никога се не решава да умре от глад пред едно стадо овци. Зъбите на псетата по-малко жестоко дърпат, отколкото зъбите на глада.

Огнянов реши да стори като него. Той остави букака, мина реката и решително завъзлазя към колибата на мандрата.

Вътре бяха две жени: бабичка и невяста, които кърпеха, и две момчета, които плетяха нещо. Псетата бяха при стадото, вероятно наблизу.

Като видяха тоя непознат, гологлав, с хлътнали очи човек и облечен с чудати дрехи, жените изпищяха.

— Чо ти ицкас? — извика някой отвън.

И тозчас един едър, стар, побелял вече юрук се приближи със запъната пушка.

Огнянов позна кир Яня, който често слазяше в Бяла черкова с масло. И той го знаеше.

— Добър ден, кир Яне, дайте ми комат хлебец, за бога — прибърза да каже Бойчо, за да заяви своите миролюбиви намерения.

Кир Яне го изгледа от глава до крака. Позна ли го, не ли — но огледът не му направи добро впечатление. Той влезе навъсен в колибата, отчупи половина пита, като изгълча нещо на едното момче.

— Хай, хòди натамо, да не земе главата белята. Тува тце те види някой, ристиенино — каза той строго, като подаваше Огнянову хляба.

Огнянов му поблагодари и се смъкна бързо към дола, за да се смушне пак в букака, дето беше нощувал.

— Боже — казваше си той горчиво, — един грък, тоя полудивак се смили: българите ме изгониха с проклетия и с кучета вчера.

Огнянов ръваше бързо и лакомо питата, очите му светеха от алчност. Гладът беше размесил в благородния огън на погледа му тъп зверски блясък. На тоя миг Огнянов не би пощадил баща си, ако поискаше да му изтегли комата.

Граф Уголино, за да не умре от глад, беше изял собствените си деца.

Гладът е съветник по-страшен от самото отчаяние.