Читать «Под игото» онлайн - страница 218

— На косъм бе остало да загине хубавата девойка…

— Как, жива ли е? — извика Бойчо.

— Жива, жива, даскале… ама да не беше Боримечката…

— Де е тя сега? — попита Бойчо смаян, като искаше в един миг всичко да прочете в голямото, грапаво и добродушно Иваново лице.

— Не се грижи, на добри ръце я предадох — успокои го Боримечката.

Сега една блажена лекота усети сърцето на Бойча. Лицето му светна и той каза разтрогнат на исполина:

— Благодаря, бай Иване! Ти ме избави от едно страшно мъчение.

— А бе — подзе Иван, — то добре стана, че наша Стайка ми обади навреме… защото Аничка, сайбийката де, като тръгнала да бяга, видяла наша Стайка, па й казала: „Мари, Стайке, обади на Ивана (на мене де), че Рада не сака да бяга, колко я молих, та не оставяйте даскалицата, ами насила я отведете с вази си…“ Когато чух това, майка му стара, аз ли ще я оставя?… Като се затекох… тя заключила вратата, удрям, викам, не отваря, троша, влазям вътре… Гледам: тя стои там при масата, държи свещ в ръката, една вулия на масата.

— Вулията с барута? — изкрещя Огнянов настръхнал, като разбра каква смърт си е готвила Рада.

— Вулия с барут зер, да хвръкне до облаците на хиляди парчета!… Гледай ти, глупаво момиче. Ама и аз тогава не сещах, че това е барут — продължи Боримечката, — ами влазям и право към нея. То от господа ли беше, вятър ли влезе из вратата, свещта угасна… „Какво чиниш тука, даскалице? Всички бягат, ги тука какво чиниш?“ Па я грабвам и хайде къде Балкана, наша Стайка подир нас. Станка я раздумва, тя плаче, охка… Ех, даскале, колко сълзи пролива за тебе!… Аз те зная за убит, но я лъжа (зер хитрост трябва), казвам й: „Даскалът е жив и здрав, даскалице, не се грижи, даскалице…“ Ами нали се забавихме… При Върлищница турци, вече не се отива натам… Бре, тясно!… Какво да се прави?… Тогава уловихме гората, та по среднощ в наше село… Предадох й даскалицата, и Стайка на наш Вълка, на шурея де, па улових пак Стара планина! Та ти си бил жив, а? Майка му стара!

Огнянов стисна мълчаливо ръцете на Боримечката.

— В Алтъново ги оставих, но те ще са сега на Бяла черкова, за там Вълко щеше да ги закара на заранта, в кадънски фереджета… В Алтъново все е страшно от читача… А в Бяла черкова, казват, е мирно… Ти, даскале, като идеш там, намери и наша Стайка, моята невеста де, да й кажеш много здраве от мене и че си ме видял тука живо и здраво… Па кажи й, че ям все пържени зайци и бял мъж, да ме не мисли.

— Аз, бай Иване, надали сега ще ходя в Бяла черкова.

Боримечката го изгледа зачудено.

— Ами нали за там отиваш?

— Не ща вече.

— Ами къде ще идеш?

— Ще видя…

— Хай да те водим за Влашко…

— Не, вие вървете сами и се разделете, не е добре много души наедно…

Вечернята тъмнина застилаше дола и пълнеше дупката. Рекичката клокочеше жаловито. Смрачаваше се вече. Скитниците едвам можеха да се видят. Иван Боримечката и клисурците станаха да вървят.

— Дай, даскале, да се целуваме до три пъти. Господ знае кой ще оживее от нас — каза Боримечката.