Читать «Под игото» онлайн - страница 217

— А бе то ще бъдат ония поганци, дето ги зърнахме на, хей, на оттатъшния дял — каза един.

— Да ги убие господ… От потери главата си не можеш да покажеш… Балканът е червясал от турци и черкези… Да си жив и здрав, Огнянов, за хляба, а то щях да падна…

Едвам сега Огнянов се поуспокои. Той видя, че се е спасил само по едно чудо, каквото неведнъж съдбата е правила за него.

— Къде отивате сега?

— Ще минем за Влашко. А ти?

— От три деня съм тръгнал за Бяла черкова и виждате доде съм стигнал…

Един клисурец се обади:

— Хитри синковци излязоха белочерковчани: мируват си хорицата…

Тия думи се казаха с яд. Не толкоз от гняв, че Бяла черкова не станала, колкото от досада, че и тя не е изпатила, както другите. Човешката природа е такава, уви… Бедите по-лесно се пренасят, когато знаем, че и другите теглят от тях, па били и приятели, и свои. В това жестоко чувство, силно развито в нашата душа, стои и стимулът на оня героизъм у войника, който го прави да лети в боя и да се не стряска от смъртта, която коси наляво и надясно. Остави тоя герои един, изложен на опасността, и той ще бяга в панически страх. И една наша поговорка казва: „Щото е до цял свят, то е сватба.“

— Какво знаете за Бяла черкова? — попита Огнянов.

— Нали ти казваме… хитри излязоха… Само ние се намерихме да освобождаваме българското царство!

— А при всичко това, чудно нещо, готовността в Бяла черкова беше тъй голяма!… — думаше си Огнянов замислено.

— Я се остави, холан, то по-добре, че оцеляха… каква файда, че щяха да изгорят?

— Бе що чудо села станаха на пепел — обади се друг, — ти вижда ли как свети нощес небето?

— Виждах — отговори Огнянов мрачно.

— Светът се изпотроши… Та това въстание ли беше! То беше резиллик… И ние, дърти магарета, се полъгахме още… Да дават ответ на бога ония, които помамиха народа. Кога не било уредено, защо си не налягахме парцалите?

Огнянов слушаше мълчаливо тия натяквания и клетви. Това го огорчаваше, но той се не сърдеше. Те бяха ако не съвсем прави, то твърде естествени в устата на тия разорени люде… Той сам неведнъж в душата си бе укорявал народа, както те укоряваха водителите му. Печални и логически последствия на неуспеха.

— А бе какво сте се разкиснали, та се плачете, като че бог знае какво е станало… От бога и от света Богородица така било писано… Та ако Клисура загина, няма да загине Българията я! — помъчи се да ги утеши Боримечката.

— Бай Иване, какво е булката? Къде я отпрати? — попита Бойчо.

— Стайка ли? Майка й… оцеля тя… заведох я на Алтъново, а оттам на… а бе забравих да ти кажа каква работа стана с даскалицата!

Огнянов потръпна при тия думи. Той чувствуваше какво е станало с Рада, но се боеше да узнае и от другиго ужасната истина. Той бе видял през нощта срутването на Радиното жилище и пламтящите съсипии на къщата, под която бе затрупана девойката, ако по-рано още не е турила край на живота си… Късно беше, когато той поиска да я избави… И тая мисъл като страшен товар тежеше на душата му. После, и друго чувство, за което той не искаше да си дава отчет, размиряваше душата му и я тревожеше мъчително.