Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 15

— Честит рожден ден, Мелиса — каза Сър. Мадам се присъедини, Малката Мис също и всички запяха „Честит рожден ден“. После Мадам поиска да я изпеят отново, но този път направи знак на Ендрю да се включи в хора.

За миг се зачуди дали не трябва и той да й подари нещо. Не, каза си, тя като че не очаква това от него. И защо ли да очаква? Той не беше член на семейството. Представляваше елемент от домашната машинария. Поднасянето на подаръци за рождения ден си беше човешко занимание.

Вечерята мина чудесно. Само едно нещо като че ли не беше наред — Малката Мис явно горчиво завиждаше на Мис за възхитителния медальон.

Разбира се, опита да прикрие чувствата си. Все пак не искаше да разваля вечерята в чест на сестра си, но през цялото време крадешком хвърляше погледи към медальона, меко проблясващ в розово и златно върху пуловера на Мис. Не беше нужно Ендрю да прояви кой знае каква изтънченост на възприятията, за да усети колко е нещастна.

Искаше му се да направи нещо, за да я развесели. Но цялата тази история с рождените дни, подаръците, сестрите, завистта и други човешки особености надхвърляха способността му да разбира. Като робот, според проекта, притежаваше доста умения, но неговите създатели явно не схващаха защо трябва да го надаряват с възможността да осъзнае как едно момиче може да се разстрои от красив предмет, подарен на друго момиче — нейна сестра, по случай рожден ден.

След ден-два Малката Мис дойде при него:

— Ендрю, може ли да поговоря с тебе?

— Разбира се.

— Хареса ли ти медальонът, който татко подари на Мелиса?

— Стори ми се много красив.

— Той е много красив. Най-хубавото нещо, което съм виждала.

— Да, доста е хубав — съгласи се Ендрю. — И аз съм сигурен, че Сър ще ви подари нещо не по-малко красиво, щом дойде вашият рожден ден.

— Да, но до моя рожден ден има още три месеца — въздъхна Малката Мис. Сякаш говореше за цяла вечност.

Ендрю изчака, не можеше да определи накъде върви разговорът.

Малката Мис отиде при шкафа, където бе оставила парчето дърво от плажа. Подаде му го.

— Ендрю, ще ми направиш ли медальон? От това.

— Дървен медальон?

— Е, нямам слонова кост под ръка. Но дървото също е много хубаво. Нали знаеш как се гравира? Или можеш да се научиш, така си мисля.

— Уверен съм, че уменията ми в механичните действия ще бъдат достатъчни за работата, но ще имам нужда от някои инструменти и…

— Ето — каза Малката Мис.

Беше взела малък нож от кухнята. Връчи му го с тържествена сериозност, като че му предлагаше цял комплект инструменти на скулптор.

— Май това ще стигне. Имам ти доверие, Ендрю.

Хвана металната му ръка в дланите си и я стисна.

През нощта, в тишината на стаята, където обикновено се настаняваше след края на дневната работа, Ендрю огледа с особено внимание парчето дърво — може би цели петнайсет минути изучаваше структурата му, плътността, извивките. Разгледа придирчиво ножа и го опита върху парче дърво от градината, за да провери дали ще свърши работа. После прецени ръста на Малката Мис и размера на медальон най-подходящ за съвсем малко момиче, което нямаше да остане такова безкрайно дълго време.