Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 109
Айзък Азимов
Магдеску млъкна. Съсухреното лице, обримчено от сива брада, мрачно гледаше от екрана.
— Ами щом е така… — измънка смутено Ендрю.
Съгласи се да отиде на тържествената вечеря. Специално за случая, бе изпратен луксозен флитер, за да отлети с него до управлението на компанията. Вечерята се състоя в грандиозната облицована с дърво зала за събрания. Присъстваха около триста гости, всички до един пременени във вече древните и неудобни дрехи, но все още смятани за подходящо официално вечерно облекло при най-тържествените случаи.
А този беше от най-тържествените. Удостоен с вниманието на пет-шест члена на Регионалното законодателно събрание, един съдия от Световния съд, петима лауреати на Нобелова награда и разбира се, пъстро сборище от Смитовци, Робъртсъновци и Смит-Робъртсъновци, заедно с най-различни други сановници и знаменитости от целия свят.
— Значи се накани да дойдеш — одобри Магдеску. — Съмнявах се до последно.
Ендрю се смая от вида му — толкова малък и прегърбен му се стори Магдеску, толкова крехък и изтощен. Но следа от старото лукавство още проблясваше в очите на стареца.
— Нали знаеш, че не можех да си остана вкъщи. Не бих го направил.
— Радвам се, Ендрю. Добре изглеждаш.
— Ти също, Алвин.
Магдеску се усмихна печално.
— Все повече ставаш човек, а? Лъжеш точно като нас. Ендрю, колко лесно ти се изплъзна от устните това ласкателство! Дори не се замисли.
— Няма забранителен закон за робот да каже неистина на човешко същество. Освен случаите, когато неистината вреди. А и ти ми изглеждаш добре, Алвин.
— Искаш да кажеш — за човек на моята възраст.
— Да, предполагам, че това трябваше да кажа — за човек на твоята възраст. Щом настояваш да бъда точен.
Речите след вечерята бяха от обичайно високопарните и надутите — изразяваха възторзи и учудване от множеството достижения на Ендрю. Един оратор следваше друг, но за Ендрю стилът изглеждаше еднакъв — тежък и отчайващо скучен, дори при онези, които успяваха да проявят остроумие и находчивост. Формата може би се различаваше, но смисълът си оставаше неизменен. Ендрю бе чувал — и то твърде често — всичко това и преди.
И във всяка реч се усещаше подтекст, който не спираше да го безпокои — снизходителното признание, че
Предвиждаше се Магдеску да говори последен.
Вечерта се проточи доста. Когато стана, Магдеску имаше блед и уморен вид. Но седящият до него Ендрю забеляза упоритото усилие да се стегне — вдигна високо глава, изпъна рамене, напълни с въздух белите си дробове-протези от „Лаборатории Ендрю Мартин“.