Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 108
Айзък Азимов
При получаването на първата почетна степен от голям университет го развълнува чувството за тържество на справедливостта. Нито един робот преди този ден не бе удостояван с нещо подобно.
Но петдесетата почетна степен? Стотната? Те не означаваха нищо за него. Говореха повече за инициаторите, отколкото за заслужилия. Ендрю отдавна доказа каквото искаше за интелекта и творческите си способности, сега желаеше само да продължи работата си на спокойствие, без да го принуждават да пътува насам-натам и да слуша речи в своя чест. Пресити се от почести.
Според Ендрю, скуката и раздразнението бяха черти присъщи изключително на хората. Струваше му се, че е започнал да ги усеща едва през последните двайсет-трийсет години. Доколкото си спомняше, преди не се поддаваше на такива недъзи, макар от самото начало да му бе присъщ елемент на нетърпение, чужд за роботите. Но той дълго не го признаваше. А тази нова раздразнителност… подозираше, че е страничен ефект от измененията му. Не чак тревожен, поне засега.
Сто и петдесет годишнината наближи съвсем и хората от „Ю Ес Роботс“ го уведомиха, че замислят голяма вечеря в негова чест, за да отбележат събитието. С леко раздразнен глас Ендрю нареди на секретаря си да отклони поканата.
— Кажи им, че съм изключително трогнат и така нататък, и така нататък, както обикновено. Но точно в момента съм зает с особено сложен проект и така нататък, и така нататък, а и не бих искал да се вдига много шум около юбилея, но въпреки всичко съм им дълбоко признателен, оценявам голямото значение на този жест и все в такъв дух — и така нататък, и така нататък.
В повечето случаи едно писмо стигаше да го отърве. Но не и този път.
Обади се Алвин Магдеску:
— Виж какво, Ендрю, не можеш да постъпиш така.
— Как?
— Да захвърлиш поканата в лицето на хората от ЮСРММ.
— Но аз не я искам, Алвин.
— Досещам се. Както и да е, ще се наложи да изтърпиш. Имаш нужда поне веднъж да се измъкнеш от тази твоя лаборатория и да позволиш на сбирщина човеци да ти досади до оглупяване, като ти разправя що за забележителност си.
— Благодаря, но през последните десет-двайсет години много ми дойде.
— Добре де, ще поемеш още мъничко. Ендрю, нали не искаш да ме обидиш?
— Тебе ли? Че ти какво общо имаш с това? Какво те засяга?
Магдеску вече беше на деветдесет и четири години, бе се оттеглил преди шест години.
— Защото — горчиво призна Магдеску, — аз предложих цялата история. За да изразя привързаността си към теб, проклета ходеща купчина боклук, а и да покажа благодарността си за разнообразните и фантастични протезиращи устройства марка „Ендрю Мартин“, превърнали и
