Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 107

След време Магдеску се отказа от протестите си. Успя да разбере, че Ендрю е твърдо решен да наложи своето във всичко и че няма смисъл да възразява срещу замислите му за нови и нови протезиращи устройства. Освен това Магдеску остаряваше, огънят и усърдието, толкова присъщи за него при първата му среща с Ендрю, вече го напускаха. Той самият претърпя няколко операции за вграждане на протезиращи устройства — едновременна подмяна на двата бъбрека, после и нов черен дроб. Предстоеше му скоро да се оттегли от работа.

А после неизбежно ще умре, каза си Ендрю, след десет-двайсет години. Още един изчезнал приятел, отнесен от безмилостната река на времето.

Естествено, самият Ендрю не проявяваше никакви признаци на остаряване. До определен момент това го безпокоеше достатъчно, за да обмисли дали да си добави някои козметични бръчки — например около очите — и да направи косата си сива. Бързо обаче реши, че е глупаво престараване да се занимава с подобни неща. Не така разбираше своите изменения — те въплъщаваха неспирния му стремеж да отхвърли назад свря произход на робот и да се доближи физически до човешките същества. Пред себе си не отричаше, че това се е превърнало в основната му цел, но нямаше смисъл да става по̀ човек от човеците. Идеята да подложи своето все по-човешко, но пак неостаряващо андроидно тяло на такива промени му се струваше празна и абсурдна.

Суетата нямаше нищо общо с решението на Ендрю, само логиката. Знаеше, че хората непрекъснато се опитват с всички сили да прикрият следите от остаряването по външността си. Ендрю съзнаваше, че ще стане смешен, ако освободен от старостта чрез андроидното тяло, се напъва сам да си причини подобни белези.

И така си остана с вечно младия вид. Разбира се и физическите му сили никога не намаляваха — внимателно съставената програма за поддържане го осигуряваше. Но годините отминаваха и то твърде бързо. Ендрю наближаваше сто и петдесетата годишнина от своето създаване.

По това време вече беше не само невероятно богат, но и отрупан с почестите, предсказани му от Алвин Магдеску. Научни дружества се надпреварваха да му предлагат почетно членство и награди, особено едно, посветило се на новата, създадена от него наука. Нарече я робобиология, но стана популярна като протезология. Дружеството го направи свой пожизнен почетен президент. Университетите се бореха кой да го удостои с научна степен. Цяла стая в къщата му — мансардата, която преди пет поколения му служеше за дърворезбарска работилница — бе отделена за складиране на безбройните дипломи, медали и грамоти, за посветените на него томове и други свидетелства на световното признание, че Ендрю е един от най-великите благодетели на човечеството.

Желанието да бъде признат приносът на Ендрю придоби такива мащаби, че се наложи един секретар на пълен работен ден да отговаря на поканите за церемониални банкети или за връчване на награди и дипломи. Вече рядко ходеше на подобни тържества, но влагаше неизменна вежливост в отказите си с обяснението, че продължава изследователската си програма и не е желателно да пътува много. Но истината беше, че повечето събития от този род вече го дразнеха и му досаждаха.