Читать «Позитронният човек» онлайн - страница 111

Протезолозите от Луната години вече молеха Ендрю да отиде там и на място да се захване с проблемите по приспособяването, които бяха принудени да решават. Маркетинговият отдел за Луната на „Ю Ес Роботс“ също неуморно го подканяше да направи това.

Веднъж или два пъти дори намекнаха, че според условията на лицензния договор Ендрю е длъжен да замине. Но той посрещна намека — защото беше намек, а не заповед — с такъв леден отказ, че корпорацията не се опита да поднови трети път разговорите.

Но молбите от лекарите на Луната за помощ си оставаха. И за кой ли път Ендрю отклоняваше поканите. Но изведнъж се запита: „А защо да не отида? Защо е толкова важно да стоя на Земята през цялото време?“

Беше съвсем ясно, че там имат нужда от него. Не му заповядваха да тръгне — вече никой не би се осмелил — но той не забравяше факта, че са го създали, за да служи на човечеството и изобщо не бе споменато, че сферата на дейността му се ограничава със Земята. Така да бъде, каза си Ендрю. Не мина и час, а вече предаваха към Луната съгласието му да приеме последната покана.

В един хладен и дъждовен есенен ден Ендрю слезе с флитер до Сан Франциско, оттам взе подземния влак до големия Западен Космодрум в района Невада. Дотогава не бе пътувал с подземен влак. А през последните петдесетина години задвижвани с атомна енергия машини бяха прорязали мрежа от широки тунели дълбоко в скалните масиви на континента. Високоскоростните влакове се движеха безшумно по безинерциални трасета и предлагаха средство за лесно пътуване на дълги разстояния. А повърхността бе оставена да се върне към естественото си състояние. На Ендрю му се стори, че е стигнал космодрума в Невада още преди, влакът да е потеглил от гарата в Сан Франциско.

Най-после — Космос. Пътуване към Луната…

На всяка крачка, от процедурата по качването в кораба, с него се отнасяха като с рядко и твърде чупливо порцеланово украшение. Важни чиновници от „Ю Ес Роботс“ се тълпяха наоколо и с готовност му помагаха в дреболиите при формалностите преди полета.

Учудиха се, че носи толкова малко багаж — чанта с дрехи за преобличане и няколко холокуба, за да почете в кораба — а престоят му на Луната се очакваше да продължи от три месеца до цяла година. Но Ендрю само сви рамене и обясни, че няма навика да влачи купища принадлежности при пътуване. Това си беше вярно. Но пък и Ендрю не бе пътувал за повече от няколко дни.

Преди да се качи в кораба, трябваше да мине през старателно обеззаразяване, по-точно пълна дезинфекция и стерилизация.

— Знаете ли, хората от Луната имат много строги правила — виновно обясняваше служителят от космодрума, докато Ендрю четеше дългия списък с процедури, на които щяха да подложат заминаващите. — Те са напълно изолирани от нашите земни микроби и според тях се подлагат на голяма опасност от епидемия, ако от Земята им занесем нещо, с което организмите им не могат да се справят.

Ендрю не виждаше нужда да обяснява, че андроидното му тяло не може да бъде заразено от никакви микроорганизми. Служителят несъмнено знаеше, че той е робот — пишеше го в документите му за пътуването заедно със серийния номер. Не се нуждаеше от особено остър ум, за да се сети, че роботите, включително и андроидните, едва ли могат да пренасят зарази.