Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 99

— Да — каза тя и дъхът, който излезе от гърдите й, отекна като несъзнателен стон.

Със странен блясък в очите той я пусна и се обърна, за да си облече ризата. Един миг стоя с ризата в ръка и пръстите му я стискаха толкова здраво, че платът се измачка. След това се сепна и напъха ръцете си в ръкавите. Мускулите на челюстите му бяха обтегнати, а вратът му изглеждаше като вдървен, но той не погледна към Мелани, когато тя изтича, гола и съблазнителна, към гардероба.

Тя отвори огледалната врата и с неудоволствие погледна роклята, която висеше вътре. Беше от матовочерно памучно пике, с къси ръкави, които отговаряха на топлото време, но имаше бяла гарнитура с високо затворена яка и тясна черна кордела, които й придаваха страшно скромен, почти целомъдрен вид. Не й оставаше обаче нищо друго, освен да я облече. Тъй като знаеше, че ще останат в хотела само една нощ, Глори бе изгладила само тази рокля. Всичко друго беше опаковано в куфарите й, струпани в един ъгъл на стаята. Би могла да извика Глори и да я накара да й изглади друга рокля, но не се сети за никоя от траурните си дрехи, която би предпочела да облече.

— Ти май вече се насити на черното? — попита Роланд. Недвусмислената му констатация беше съвсем вярна и Мелани, обзета от неприятното чувство, че на него му убягват малко неща, когато е с нея, си помисли, че той постепенно ще я опознае по-добре.

— Минаха вече цели осем месеца — отговори тя.

— Наистина ли? Това ми се струва почти невъзможно.

Тя имаше право. Бяха минали осем месеца от смъртта на дядо й, осем месеца без една седмица, откакто се бяха оженили, и осем месеца без три седмици, откакто той беше заминал. Без да отговори, Мелани бръкна в гардероба и измъкна роклята от закачалката й. Метна я на леглото и тръгна да търси чорапи и бельо.

Закусиха в хотелския ресторант. Докато се справяха със закуската, която се състоеше от шунка с яйца, френски хляб, печени ябълки със сметана и силно горещо кафе, куфарите и сандъците им бяха свалени долу и натоварени на каретата.

Най-после бяха готови за път. Мелани вървеше с ръчната си чанта по дългия тесен коридор на хотела преди другите и излезе през внушителната входна врата. Там се спря и се огледа на всички страни. От каретата нямаше и следа и никъде не се виждаха Джон и конярите от Гринлия.

Глори, която беше яла преди това и докато те закусваха, се бе грижила за стягането на багажа, стана от една пейка до вратата и погледна Мелани несигурно. След това обърна поглед към Роланд, който в момента излизаше от хотела, и в тъмните й очи се появи обвинение. Бавно и с достойнство тя пристъпи към двамата.

— Глори — извика Мелани, — защо хората не са докарали каретата?

— Докараха я, мис Мелани — отговори камериерката и още веднъж погледна към Роланд, преди отново да извърне очи към своята господарка.

— Какво?

— Те докараха каретата и после заминаха с нея.

— Заминаха с нея ли? Какво значи това? — Мелани щеше да се присмее на мрачния израз, изписан по лицето на Глори, но нещо я възпря.

— Те получиха нареждане да потеглят обратно за Гринлия и да върнат конете на няколко етапа в Натчес, но трябваше да изчезнат рано, преди вие да излезете от стаята си.