Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 101

— Няма да ти позволя това никога — каза тя и очите й се вгледаха изпитателно в измършавялото лице на Роланд.

Той не й отговори, но я гледаше твърдо в очите, докато стоеше и чакаше решението й.

Тактиката й беше погрешна и тя го знаеше, без да бе доловила тревожния израз на лицето на Глори. Глупост от нейна страна беше да остави нещата да стигнат дотам, че да мери сили с него. Тя далеч не бе дорасла за такава борба. Ето защо преглътна с усилие и каза:

— Не мога, Роланд. Наистина не мога! Дори самата мисъл за това ме поболява. — Тъй като той, изглежда, се колебаеше и лицето му посивя под загара, тя сложи ръка върху неговата. — Това не е просто инат, наистина не е. Някои хора се страхуват от височина или от затворени помещения. От това им става зле и изпадат в паника. При мен е така с параходите. Не мога да понеса мисълта да стъпя на борда на параход.

— Човек може да преодолее страховете си, ако се опита — успокои я той. — Винаги съм смятал, че ако има нещо, което решително не ти липсва, това е кураж.

— Нещата не стоят толкова просто — извика тя и пръстите й се врязаха в ръката му така здраво, че ноктите й се огънаха.

— Откъде знаеш? Не си се опитвала, откакто си била малко дете.

— Знам — упорстваше тя.

— Тогава искам да се убедя.

Моментът, в който той почти щеше да се остави да бъде склонен, отмина. Сега остана съвсем равнодушен и не се трогна нито от настояванията, нито от молбите й. Тя можеше да направи това, което той бе предложил, или да му се противопостави и тогава щеше да се наложи да носи последствията. Нямаше друг избор. Разумът й повеляваше единия път, гордостта й сочеше другия. Но каква полза от гордостта, ако нямаше силата да държи на нея? Каква полза от гордостта, в резултат на която само ставаше смешна и биваше унижавана? Тя разбра какво трябва да направи, но нямаше да прости толкова бързо на Роланд Донован, че я бе принудил да вземе това решение.

Пусна ръката му и отстъпи назад. След това вирна брадичка, обърна се и тръгна по дървения тротоар към пристана.

Забави стъпките си, когато стигна до най-високото място, откъдето пред погледа й се откри „Делта принсес“, чиято бяла боя блестеше на слънцето, а от двата му черни комина се издигаше синкав дим в утринното небе. Между комините беше нарисувана златна корона. Параходът се полюшваше леко от течението, в момента товареха последните бали памук. На горната палуба се разхождаха дами, хванали под ръка господа, и се поздравяваха взаимно с приветливи, безгрижни гласове. От вътрешността на парахода се раздаде плътен звук като предупредително ръмжене на дворно куче. Сирената, която отново прозвуча, наподобяваше писък от болка.

Мелани рязко спря. Роланд я хвана за ръката и я побутна напред, а тя го изгледа с широко отворени от ужас очи.

— Не мога — прошепна тя през изтръпналите си устни. — Не мога.

— Ти се справи с опасностите на Камино реал и най-спокойно легна да спиш в долнопробно разбойническо свърталище. Да не искаш да кажеш, че не можеш да се справиш с един параход?