Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 67

— Тя поначало не беше много сериозна и вече е почти заздравяла. Може би Джереми наистина е оставил у теб впечатлението, че кампанията ще започне всеки момент, но по всяка вероятност ще минат седмици, ако не и месеци, преди да потеглим.

— Какво ще правиш през това време?

— Ако ме приемат като офицер, ще ми възложат задължения, които ще трябва да изпълнявам, неща от рода на тези, които спомена Джереми — да обучавам новобранци, да организирам доставянето на запаси, да се грижа за правилното товарене на корабите. Няма да липсват задачи, с които да си запълвам времето.

— И ти ще вършиш всичко това отново? Останах с впечатлението, че ненавиждаш войната.

— Наистина ли? — попита той. — Не си спомням такова нещо.

Това беше толкова явна лъжа, че Мелани можеше да си направи само едно заключение: нежеланието му да остане при нея е по-голямо от отвращението към войнишкия живот. Тя пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.

— Не ми се вярва баща ти да одобри това.

— Тук се лъжеш. Той никога не е имал нищо против, когато става дума за работи, които ме държат далеч от Котънууд.

Беше се обърнал с лице към огъня и сега протегна ръка към пламъците. Тя не можеше да види лицето му, но гласът му звучеше глухо и безизразно. Мъж, който я облада в пияно състояние, направи я своя жена и я докара дотам да се радва на съвместните им нощи — макар че тя не му го показваше — и след всичко това можеше съвсем спокойно да й съобщи, че заминава. Мъж, който можеше да чуе, че го обявяват за незаконородено дете, без да му трепне окото и без да каже нещо по този повод, който можеше да гледа как баща му храчи кръв и да стои равнодушен до него. Трябваше да се радва, че заминава, и тя наистина се радваше, но все пак отсега чувстваше някаква вътрешна празнота.

Ноктите й се забиха в дланите.

— А аз какво да правя?

— Върни се в Гринлия — отвърна той — и изчакай, докато наследиш имуществото ми.

Глава седма

Имуществото на Роланд. Преди по-малко от месец тя щеше да се надсмее над тези думи, но сега, изглежда, се нуждаеше от всичко, което той щедро й предоставяше. Пет дни след завръщането им в Гринлия Мелани бе посетена от Джексън Търнбъл, адвоката на дядо й. Когато възрастният мъж си тръгна, тя се заразхожда нагоре-надолу из библиотеката и в голямото й раздразнение полите я удряха по глезените. Това бе невъзможно, просто невъзможно и все пак бе истина. Беше останала фактически без средства. Дядо й й бе завещал къщата, Гринлия, цялото обзавеждане, робите, които работеха там, личните си вещи и сумата от двеста седемдесети три долара. Освен това сред личните му документи се намираше и една полица за шест хиляди долара, които дължеше на губернатора Джон Куитман. Този дълг трябваше да бъде изплатен, макар Мелани да не знаеше как. Не можеше и да си помисли да продаде къщата и робите, но дори да го направеше, повечето роби бяха вече стари и цената им на пазара щеше да е нищожна.

Къде бяха отишли тези пари? Мелани се досещаше. Бяха възникнали разходи за екипирането на доброволците на Джонстън, а когато мнозина умряха през време на кампанията, бяха постъпили молби от вдовиците и застаряващите родители, останали без средства. Войниците произхождаха наистина от най-добрите, но не непременно от най-заможните семейства в Натчес. Как дядо й бе допуснал да стигне до просяшка тояга? Тъй като вярваше, че в близко бъдеще тя ще се омъжи за Дом, той е бил спокоен за нейното благополучие. Затова е сметнал, че може да си позволи да изразходва своя капитал и да вземе на заем още пари. Възможно ли бе налудничавата му постъпка да е признание на някаква вина от негова страна? Той ли носеше, както смяташе Роланд, отговорността, че хората му бяха безмилостно изклани, а оцелелите — пленени?