Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 51

Вятърът бе стихнал. Слънцето грееше по-силно. Тъй като Роланд не желаеше тя да носи шапка, която да предпазва лицето й от слънчевите лъчи, Мелани разтвори един чадър, обточен със светлосиня дантела. Досадно беше да държи чадъра непрекъснато в ръка, но макар че слънцето беше приятно, на мода беше бледият тен.

Роланд й хвърли поглед, след което отново се загледа в пътя пред тях.

— Остава още малко — каза той.

— Не е нужно да се безпокоиш за мен. Чувствам се великолепно.

— Мислех — каза той подигравателно, поглеждайки към чадъра й, — че дамите изобщо не смятат, че притежават издръжливост, и предпочитат да бъдат третирани като слаби създания, които лесно се уморяват.

— Дядо ми нямаше вкус към подобни глупости. Той смяташе, че половината от всички проблеми, от които дамите се оплакват, се дължат на прекалено тесните корсети.

— Несъмнено е имал право, но ти едва ли ще се сблъскаш с проблемите, които занимават повечето дами, защото досега не съм виждал никоя, която да се нуждае по-малко от корсет от тебе, все едно дали е стегнат или не.

Нямаше смисъл да разисква този въпрос с него, защото през последната седмица именно той й стягаше корсета. Във всеки случай тя разбра, че животът е по-приятен, ако поддържа поне привидно приятелски отношения помежду им. Притеснението да бъдат изправени един срещу друг с изтеглени саби беше прекалено неприятно, за да се понася по-дълго време.

— Много благодаря, сър — каза тя, давайки си вид, че напълно се владее, макар че по бузите й се разля издайническа червенина.

— Няма защо, мисис Донован.

Тъй като се уплаши, че е издала доста неща за себе си, Мелани побърза да насочи разговора към друга тема.

— Разкажи ми за Котънууд.

— Това е плантация, която все още се обработва, но не на съвременно равнище. Къщата беше някога много хубава, но отдавна не е правено нищо за поддържането й, по-точно — от двадесет години. Мисля, че последния път, когато беше боядисана, бях на дванадесет години.

— Казваш това, сякаш през онази година се е случило нещо важно.

— Така е. Това беше годината, когато майка ми напусна окончателно Котънууд. Тя и преди това често отсъстваше, веднъж дори замина за няколко месеца в Ирландия. Но онази година вече не се върна. Оттогава баща ми само обработва и засажда земята, оре нивите и прибира реколтата. В добри години е купувал още земя, в лоши години винаги е успявал някак си да свързва двата края, но никога повече не е изразходвал и един цент за къщата, която беше построена за майка ми.