Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 50

Наближаваха отсрещния, принадлежащ на Луизиана, бряг на реката. Роланд каза още няколко думи на салджията, потупа го по гърба и облече палтото си. Бликащ от здраве и вътрешен огън, той се метна отново на седалката на каретата. Когато тя се отдръпна от него, той се загледа в бледото й лице.

— Какво има? Студено ли ти е?

— Не — отговори тя и се усмихна насила, — нищо ми няма.

— Хайде, хайде, сама не си вярваш. Може би наруших добрите маниери на един джентълмен, като помогнах малко на стария Джим да ни прекара през реката?

Тя му хвърли бегъл поглед, изненадана от гневния му тон.

— Не, съвсем не.

— Не ли? Преди малко изглеждаше направо стъписана.

Мелани прехапа устни при това не особено ласкаво изказване. Когато искаше, той можеше не само да прояви упорство, но и да се обижда. Най-добре беше да му каже поне половината истина.

— Ако непременно искаш да знаеш, не обичам много плавателните съдове, все едно от какъв вид — отвърна тя и след това му разказа за злополуката, която бе отнела живота на родителите й.

— И въпреки всичко ти превъзмогна това чувство и се качи на сала — каза той замислено, когато тя завърши разказа си и прие съжаленията, които той й изказа за случая.

— Салът не е параход. Той няма турбина, която може да избухне, и краят на пътя винаги се вижда. Освен това дядо ми много държеше да превъзмогна този страх. Той не обичаше страхливците и настоя да го придружа, когато гостува на един свой стар приятел на отсрещния бряг на реката. Винаги съм настръхвала при мисълта, че някой ден ще поиска да го придружа до Ню Орлиънс, но това ми бе спестено, защото той не обичаше особено този град.

— Щеше ли да тръгнеш с него? — попита той и гласът му издаваше любопитство.

— Мисля, че да. Щях да се опитам. Не съм сигурна дали щях да се справя. Просто нямам сили да се кача на борда на параход. Започвам да треперя от главата до петите и ме обзема чувството, че всеки момент ще се случи нещо ужасно.

— Значи от детските си години не си се качвала на параход?

Тя поклати глава.

— Дядо ми ме заведе в училището в Мобайл. Една част от пътя изминахме с каретата, а останалата пропътувахме с влак.

Дядо й нямаше нищо против. Той с удоволствие измина още веднъж пътя, по който беше вървял още по време на войните със семинолите. Беше забавно пътуване. През пролетта тя се върна по същия път, пътува на етапи и се отби при една от съученичките си.

— Ще видим какво може да се направи срещу това — каза той.

Мелани се обърна и се вторачи в него, но вниманието му бе заето с конете, салът пристана на брега. Той взе поводите в ръка, шибна конете по гърбовете и подкара каретата по плодородната глинеста почва.

Изминаха няколко мили, без да разговарят. За разлика от хълмистата местност на източния бряг, областта на запад от делтата беше равнинна. По-голямата част от земята беше обработена, макар че по това време на годината нивите още не бяха засети. Изораните падини, в които между браздите се бе събрала вода, се простираха равни, тъмни и плодородни, докъдето стигат очите. Тук-там покрай правите глинести пътища се виждаха постройки, които принадлежаха към именията на плантаторите — хамбари, складове, дървената къща на надзирателя, а зад нея — разположените в редове колиби на робите.