Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 48

Чу шумолене, когато той се приповдигна на възглавницата до нея. С грапавите краища на пръстите си отметна един кичур коса от бузата й.

— Наистина ли беше толкова лошо? — попита той с дрезгав глас.

Тя не бе готова да отговори на подобен въпрос и извърна глава. Нека си мисли каквото ще. Ако успее да събуди у него чувство за вина, задето й се натрапи, и ако занапред е признателен, че се подчинява на желанието му, това далеч не беше достатъчно наказание за него.

— Бих искал да те накарам да забравиш първия път — продължи той и погали пълните й гърди със сини жилки, които трепкаха с ударите на сърцето й. — Не биваше да започнем така.

— Наистина не биваше — каза тя с мъка.

В това наистина бе твърдо убедена. В главата й се мярна мисълта, че и той щеше да се държи по-различно, ако онази нощ бе постъпила другояче, ако веднага му бе казала името си… или поне не беше се оказала толкова дива в мълчаливата си отбрана. Това съвсем не беше успокоителна констатация.

— Поне започнахме да поправяме лошото впечатление, но смятам, че ще бъде грешка да спрем, преди да сме опитали всичко — до пълно изтощение.

Наведе се, за да притисне устни върху гърдите й, движеше ги мъчително бавно и накрая я доведе до ръба на лудостта, когато почна да ближе розовите зърна.

Мелани беше толкова учудена от собствената си реакция и смутена от подигравателния му тон, че й бе необходимо известно време, за да схване смисъла на думите му. Когато ръката му се плъзна по-надолу по плоския й корем, намеренията му й станаха ясни. Пое с мъка въздух и задържа ръката му.

— Роланд — изпъшка тя, — почакай!

— Защо? Утрото още не е настъпило. Много рано е още за ставане. Ще минат часове, докато позвъним за закуска. Безсърдечно би било да измъкнем прислужниците от леглата, защото ние не можем да спим. От друга страна, тъй като сме будни, трябва да се занимаваме по някакъв начин.

— Трябва ли?

— Мисля — каза той със задавен глас, — че дори е изключително важно.

Пресичаха Мисисипи със сала. Тъй като беше лъчезарен слънчев следобед, бяха потеглили с откритата двуколка на Роланд. Преди да стигнат средата на реката, Мелани вече съжаляваше за това решение. Макар и слънцето да грееше, вятърът над водата беше пронизващ и подплатеното й с кожа пътно одеяло й се струваше тънко като коприна. Докато Роланд седеше до нея, се чувстваше горе-долу добре и се сгряваше от топлината на тялото му, но той беше слязъл от каретата, за да говори със салджията. Щом забеляза, че се движат срещу вятъра, той съблече палтото си и отиде да помогне на възрастния човек да теглят тежкия сал по стоманените въжета през развълнуваната река. Когато видя как вятърът издува меката ленена материя върху напрегнатите му мускули, Мелани почувства, че я полазват ледени тръпки. Той се движеше сигурно и грациозно върху клатушкащия се по вълните сал, докато бурните пориви разчорляха черната му коса и развяваха яката на ризата му. Безстрашен в своята сила, стъпил с ботушите на самия ръб на сала, където вълните заливаха гредите, той нито веднъж не погледна надолу. Яростното клокочене и плискане на реката не будеше у него спомени за дълбоки детски страхове. Той не се поддаваше на зашеметяващия необясним ужас, който обзе Мелани, щом се отдалечиха от брега. Тя направи усилие да запази самообладание, затвори очи и си наложи да мисли за други неща.