Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 200

Глава деветнадесета

Мадам Колийн Антоанет Дюбоа, облечена в черно, слезе от каретата си. Мелани горе-долу бе пресметнала кога трябва да пристигне актрисата и през последните три дни изпращаше кочияша при всяко пристигане на параход от Ню Орлиънс. Въпреки това не се надяваше много да види Колийн преди края на седмицата. Тя сортираше спалното бельо, когато камериерката дотича да й съобщи, че този път Джим е довел гостенката. Без дори да свали престилката, Мелани се втурна по стълбите. Стигна верандата тъкмо когато майката на Роланд вече се качваше по стълбите. Прегърна я.

— Колийн, колко е хубаво, че те виждам отново! И теб, Елен — добави тя и подаде ръка на тъмнокосата квартеронка, която следваше актрисата. — Заповядайте вътре и двете.

Елен се усмихна и промълви тих поздрав. После влезе в ролята си на камериерка на Колийн, обърна се към Цицерон, който стоеше на вратата, и помоли куфарът на Колийн да бъде отнесен горе.

Мелани хвърли бегъл поглед на траурното облекло на актрисата.

— Колийн, получи ли писмото ми? — попита тя.

— Да, мила моя — отговори Колийн и очите й се навлажниха. — И съобщението на Роланд също получих. Е, нямах намерение да избухвам в сълзи и да плача на рамото ти, но съм толкова щастлива! — Извади кърпичка от чантата си, избърса си очите, засмя се кратко и погледна черния ръб по кърпичката. После извика: — А, да, искаш да кажеш, че нося черно. В края на краищата нали съм вдовица, мила моя. Дълго се колебах, преди да купя траурните дрехи, но после отново си спомних колко са благопристойни хората в Натчес и си помислих, че щом възкръсвам от мъртвите заради мъртвите, трябва да се справя добре с ролята, дори и външно.

— Да, естествено — съгласи се Мелани. — Съжалявам. Толкова се тревожих дали знаеш, че Роланд е жив. И поради това забравих, че имаш и друга причина за траур.

— Разбирам те добре и за да не ме сметнеш за лицемерна, нека ти кажа, че не страдам толкова за Робърт, колкото за смъртта на някогашната любов между нас.

Мелани поръча да сервират напитки в салона и двете влязоха, разговаряйки весело за дългото пътуване по море от Вирджиния до Ню Орлиънс и след него за пътуването по реката. Като седнаха на канапето, Колийн попита:

— А къде е синът ми? Къде е този хлапак да ме поздрави?

— Той… той е в Котънууд — отговори Мелани.

— Я виж ти, как може просто така да изчезне и да работи, след като сигурно знае, че мога всеки миг да пристигна! Ще му кажа две думи по този въпрос. Предполагам, трябва да съм щастлива, че заварвам теб вкъщи, Мелани. Не знаех дали да дойда тук, или да отида направо в Котънууд, но се сетих, че в последното си писмо от миналия месец ми писа колко са лоши условията там.