Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 169

Ръце, причиняващи болка, които я дърпаха. Тя беше толкова тежка. От мокрите й поли се стичаше вода. Реката нямаше ръце. Слънцето, пламтящо и ярко, изгаряше очите й. Тихи приятни гласове. Груб чаршаф. А над нея листата на дърво, трепкащи от бриза и разпръскващи слънцето на хиляди мънички искрици, които просветнаха и угаснаха, когато нощта настъпи преждевременно.

Мелани отвори очи. Сиво-сините сенки на вечерта я обгръщаха, бяха навлезли дълбоко в стаята, където лежеше. Лежеше в легло, облечена с изкусно избродирана нощница с дантелени ръкави, която не беше нейна. Чувстваше се странно замаяна, а тялото й под завивката, дръпната до кръста й, беше по-тънко, отколкото си го спомняше. Чувстваше се приятно, нямаше болки и въпреки това някъде дебнеше усещането, че съвсем наскоро е преживяла ужасни мъки.

Извърна малко глава и се огледа. Нищо в тази спалня не й се стори познато. Не мислеше, че някога преди е влизала в нея.

Долови движение в другия край на стаята. Пред висок прозорец стоеше жена, стройна фигура с изправен гръб, която не можеше да се различи ясно на приглушената светлина, и все пак Мелани беше сигурна, че я познава.

— Колийн? — попита тя едва доловимо. Актрисата рязко се обърна и бързо дойде до леглото.

— Мелани? Каза ли нещо? Почакай да запаля лампата.

Когато на масата до леглото затрептя светлина, Мелани се сепна, защото стана твърде светло. После погледът й се насочи към лицето на жената, която сега стоеше до нея. Беше Колийн Антоанет Дюбоа. Така беше, макар че от едната страна лицето на Колийн беше обгорено и синкаво. Наподобяваше на сварено месо.

— Колийн — прошепна тя още веднъж.

— Най-после се събуди! Слава Богу! — изтръгна се от майката на Роланд.

— Аз… аз дълго ли спах?

— Не си спала. Ти беше болна. Минаха близо две седмици от експлозията на парахода. Спомняш ли си?

Параходът. Мелани затвори очи.

— Да, спомням си — промълви тя. Миглите й се вдигнаха. — Къде… къде сме сега?

— Един параход, който слизаше надолу по реката, взе оцелелите и ги върна в Ню Орлиънс. Сега си в една малка къща, наета от мен. Трябваше известно време да останеш в болница, но аз не бях съгласна с лечението. Да пускат кръв на жената, за да й смъкнат температурата, точно след като е преживяла спонтанен аборт, ми се стори върхът на глупостта и не се поколебах да го заявя на лекарите. И те не знаеха повече от мен за възможните причини за температурата, затова накарах да те пренесат тук. Преди температурата да спадне и да се унесеш в нормален сън, ти бълнуваше и не виждаше нищо и никого около себе си.

— Спонтанен аборт ли? — попита Мелани тихо.

— Съжалявам, ужасно съжалявам, но е така. Ти загуби бебето си.