Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 165

— Да — отвърна Мелани, — така изглежда.

Какво друго можеше да каже? Не можеше да разкаже на майката на Роланд, че синът й никога няма да бъде щастлив с този брак, защото по всяка вероятност няма да живее достатъчно дълго, за да го продължи. А дори и да се върне, невероятно беше да намери щастието си до една жена, измъчвана от съзнанието, че може би е допринесла за смъртта на много други мъже. Терзанието от подобни мисли трябваше да понесе сама, сама да се справи със себе си.

— Сигурна съм, че Роланд никъде другаде няма да намери щастието си, ако не може да го постигне с момиче като теб.

— Това е… много мило от твоя страна, ти и без това за мен си въплъщение на добротата. Все още не съм ти благодарила както трябва за помощта, която ми оказа снощи. Не знам какво щеше да стане с всички нас, ако не се беше появила в последния момент.

— Глупости! — възрази Колийн. — Радвам се, че бях там. Никога нямаше да си простя, ако те бе сполетяло нещо толкова отвратително, а имаше всички изгледи да се случи. През това време аз спокойно ядях в стаята си и не знаех нищо. Роланд нямаше да ми го прости никога, а и на себе си нямаше да прости, че те е оставил сама на този мъж в ужасното положение, в което се намираше. Нека напълно заличим от паметта си тези неща. А ако дойдеш с мен в каютата ми, ще видим какво можем да направим, за да заличим и видимите спомени за тях. Изкуството да се прикриват възрастта и някои други недостатъци на лицето с пудра и руж е моята специалност и мисля, че мога да поприкрия белезите с грим, ако ми позволиш.

Денят се сипна лъчист и ясен. Преди слънцето да разсее мъглата по реката, „Съдърнбел“ отново пое срещу течението пътя си на север. Мелани не спа добре, макар че параходът се полюшваше леко върху вълните край брега. Тя беше вече станала и излязла на палубата, когато от, пушалнята излязоха плантаторите, търговските пътници и картоиграчите, които цяла нощ бяха играли покер. Мъжете се поклониха и вдигнаха ръка към шапките си, но не направиха опит за сближаване. От нея се излъчваше някакво отчуждение, замислена въздържаност, която отклоняваше всяко интимничене с едно много обикновено средство. Тя просто не забелязваше интимниченето.

Тъй като нямаше апетит и дори й бе малко зле, не отиде на закуска. Изпи само чаша кафе на слънчевата палуба и се загледа в брега. Чу приближаващи се стъпки. Един мъж застана до нейния стол.

— Мога ли да се присъединя към вас?

Когато Мелани вдигна поглед, видя Жан-Клод, артиста, който пътуваше заедно с Колийн. Той се усмихваше открито, а държанието му подсказваше, че би изчезнал веднага, ако тя отклони молбата му. Мислите на Мелани бяха толкова безрадостни, че малко разсейване щеше да й бъде добре дошло.

— Да, разбира се — отвърна тя.

— Не искам да се натрапвам — извини се артистът и придърпа един стол, — но не съм виновен. Вие просто ме възхищавате. Твърдо вярвам, че жените са чудни същества. Колкото повече ги наблюдавам, толкова по-ясно го съзнавам.