Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 158

— Не бях аз.

— Скитник ли е или какво? — попита мадам Дюбоа и кимна на Мелани да седне на канапето.

— Не. Той… той живее в къщата отсреща.

Актрисата присви очи, когато погледът й падна върху квартеронката, която все още хлипаше.

— Започвам постепенно да разбирам — рече тя. — Има ли случайно някъде в тази къща уиски?

Глори беше застанала зад канапето и бе положила нежните си кафяви пръсти върху разбърканата коса на Мелани. Сега тя вдигна поглед.

— Да, мадам — каза тя. — Ще го донеса.

Мадам Дюбоа гледаше Мелани. После изведнъж взе някакво решение, остави ветрилото и ръкавиците си и седна до Мелани.

— Този мъж — забеляза тя с пестелив изразителен жест, — изглежда, е бил страшно брутално животно.

— Д-да — отговори Мелани.

— Само към теб ли?

Мелани поклати глава.

— И към нея, към любовницата си, се отнасяше лошо, и към детето също.

— Тогава ще бъде ужасно жалко, ако тя пострада за това, че е умрял.

Мелани бавно се обърна към актрисата и я погледна с тъмносините си очи.

— Какво искате да кажете?

— В твоя случай властите ще се отнесат снизходително, дори съчувствено. Малко вероятно е обаче да се отнесат по същия начин към любовницата му. Ако на такива жени е позволено да убиват мъжете, които ги издържат, защото са се държали несправедливо с тях, тогава всеки втори мъж в този град нямаше да е сигурен за живота си. Почти сигурно е, че ще я обесят.

— О, не! Но… но тя не е виновна, а има и дете, почти бебе. Какво ще стане с него?

— Понякога човек служи по-добре на справедливостта, като заобикаля законите и пренебрегва мъжете, които ги създават.

Мелани погледна изпитателно жената, която седеше до нея.

— Какво предлагате?

— Първо, смятам, че трябва да направим нещо за това момиче, а после аз лично имам намерението да изпия чаша уиски, за да се поуспокоя малко. По-късно, когато всички ще сме добре с нервите, може би ще решим какво да правим.

Накрая Глори се оказа най-полезна. В кухнята имаше голям сандък, в който тя държеше дървата. В него можеше да се побере и мъжът. Беше ужасно, когато го вдигнаха за глезените и раменете, опитвайки се да не се изцапате кръвта му. Ръцете му трябваше направо да натъпчат в сандъка. Квартеронката — казваше се Елен — искаше да помогне, но не можеше, нито можеше да спре сълзите, които се стичаха по лицето й, нито да потисне инстинктивните възклицания да не му причиняват болка, когато натискаха, блъскаха и тъпчеха трупа в сандъка.

Трите жени си починаха няколко минути, след което издърпаха сандъка от салона в трапезарията, оттам в галерията и по стълбите надолу в двора. После избутаха сандъка в прохода между пристройките откъм улицата и го оставиха там.

Мадам Дюбоа се огледа за петна от кръв. После събра нещата си, надяна ръкавиците и заедно с Мелани повтори още веднъж всичко, което трябваше да направи. Когато най-сетне уточниха подробностите, със спокойна усмивка слезе по стълбите до колата и цял свят би повярвал, че не е правила нищо друго, освен да побъбри приятно.