Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 151

Писмото не беше подписано, но споменатата визитка беше приложена. На този малък правоъгълник от картон беше написано името на испанския посланик.

Тя не беше изпращала известие на испанския дипломат. От онази вечер, когато той я заговори в театъра, не се беше сещала повече за него. Не можеше да си обясни какво означава писмото, освен ако някой не му е изпратил информацията, която той искаше, и то от нейно име, някой, който не е предполагал, че испанецът ще потвърди получаването и. Това можеше да бъде само човек, който е бил в театъра онази вечер и който знае, че представителят на испанското правителство се е обърнал към нея.

Някой, който е забелязал, че в бързината е изпуснала картичката. Можеше да бъде само Дом.

А известието, колкото кратко и неясно да бе, означаваше само едно — че посланикът е узнал за потеглянето на корабите с отредите на Лопес и е препратил тази информация за Куба през миналата нощ. На практика това означаваше, че генерал Лопес, Роланд и петстотинте мъже, които бяха с тях, ще попаднат в клопка.

Мелани скочи така бързо, че блъсна масата, и кафето се разля в чинийката. Бутна стола си и изтича към вратата.

— Мис Мелани! Какво е станало?

— Клопка, Глори! Трябва да предупредя Роланд.

— Каква клопка? За какво говорите? Кой е в клопка?

Мелани, която вече бе изтичала през трапезарията в салона, не отговори. Бързаше по стълбите към улицата. Там нямаше жива душа. Не можеше да наеме кола, а и нямаше никой, когото да помоли да я качи донякъде. Ядно стисна устни и затича.

Не беше изминала и три-четири пресечки, когато чу отдалеч тихи възгласи. Може би преди заминаването се държаха речи. Молеше се речите да са дълги. Защо иначе генералът щеше да реши да замине посред бял ден, ако не искаше да се съберат много хора? Няколко пресечки по-нататък срещу нея заприиждаха мъже и жени, които се усмихваха и говореха оживено. Хора от всички раси и слоеве идваха откъм пристана. Те я гледаха странно, докато си пробиваше път през тълпата. Един мъж протегна ръка да я спре, но тя го отблъсна, а в очите й имаше такова отчаяние, такъв измъчен израз, че той не опита повторно.

Пред нея се простираха дългите аркади на френския пазар, а зад тях стърчаха мачтите на корабите. В гърдите нещо я пробождаше, беше стъпила в някаква локва, подгъвът на роклята й беше мокър, а в обувките й имаше вода и малки камъчета, но тя не можеше да спре. Тук дигата беше висока и нямаше как да се покатери. Отвъд нея беше реката, чието ниво в момента беше ниско и не се виждаше дали кораба е вече тръгнал. Пред Мелани беше пристанът с дървените стъпала, с чакалните за пътниците и складовете за памук. Омаломощена, тя бавно изкачи стълбите и спря. Стенейки, пое въздух в горящите си дробове. Пот блестеше по лицето й, зачервено от напрежение, а горещото лятно слънце, което я огряваше, превръщаше косата й в море от пламъци.

Пред нея се простираше реката, широка, жълтеникавокафява, тинеста. Водата блещукаше, носейки се в сърповидна извивка към залива. Нищо не се помръдваше на завоя — нито лодка, нито сал. От парахода „Пампър“, който толкова дълго стоя завързан на пристана, нямаше и следа. Беше заминал и оставил зад себе си само дълга следа черен дим, който се носеше по небесната синева като траурно було.