Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 152

Втора част

Глава тринадесета

Твърде късно. Мелани се върна в къщата на „Рампарт стрийт“, тъй като трябваше да измисли друг начин мъжете да бъдат предупредени. Там тя седна с известието и картичката на испанския посланик и написа писмо на губернатора Куитман. Не знаеше какво може да направи той, но ако имаше възможност да се изпрати по-бърз кораб след Лопес, или ако знаеше дали хората имаха намерение малко преди Куба да спрат и да раздадат оръжието, както при първото нападение, тогава този шанс трябваше да се използва. Тъй като нямаше доказателства за вината на Дом, тя не назова името му, а писа само, че се страхува за сигурността на мъжете и го моли за мнение относно писмото и визитната картичка, които е получила. Докато съчиняваше текста, изпрати Глори да търси куриер, някой, който има на разположение превозно средство и е готов да занесе писмото й в къщата, в която живееха губернаторът и Илайза. Тя можеше да наеме кола и сама да отиде, но това щеше да я забави. Всяка минута беше от значение.

Когато Глори се върна и писмото замина, Мелани зачака угрижено някакъв знак от губернатора, с който да й даде да разбере, че е предприел нещо във връзка с информацията. Нищо не, идваше. Изминаха два дни. Мелани не издържа повече. Нае кола и сама отиде с Глори в частната къща при Куитманови.

Жената, която я познаваше от времето, когато за малко бе живяла там, мила възрастна вдовица, поздрави Мелани сърдечно. Много съжалявала, но губернаторът не живеел вече при нея, заминал преди два дни, или може би преди три? Да, спомняла си, че било предадено писмо за Джон Куитман. Не било ли донесено от някакъв кочияш? Много странно. Губернаторът и милата му съпруга се били изнесли около час преди да пристигне писмото. Още рано сутринта опаковали нещата си и ги пратили на парахода, а те останали за малко с приятели в къщата. Нейният иконом, много съвестен човек, й предал писмото, но докато тя разбере какво всъщност става, кочияшът бил вече заминал. Боже мой, искало й се само да вярва, че не е било нещо важно. Оттогава дошли още две или три писма за Куитманови, покани, предполагала тя, искала да ги препрати до Натчес, но досега не намерила време.

Мелани увери възрастната жена, че тя самата след ден или два ще замине за Монмаут и лично ще предаде писмата.

— Тогава всичко е наред — възкликна сияеща хазяйката на Куитманови. Отиде до писалището, намери писмото, което Мелани беше изпратила, донесе го и й го подаде.

Естествено нищо не беше наред. След като имаха такава голяма преднина, сега вече бе изключено предупреждението да настигне Лопес и неговите хора. На Мелани не й оставаше нищо друго, освен да чака известие за предстоящата катастрофа.

Не беше излъгала, като каза, че има намерение да се върне в Натчес. Роланд още преди седмици я беше накарал да обещае, че след неговото заминаване заради собствената си сигурност няма да остане дълго в Ню Орлиънс. Лятната горещина бе почти непоносима, а още по-непоносими бяха честите дъждове, след които градът потъваше в гъсти изпарения. Един параход, който пристигна от африканския бряг, докара жълтата треска и се носеха слухове, че в ирландската част на града тя се разпространява със страшна бързина. В Гринлия на верандата щеше да духа бризът, а листакът на дърветата, в чиято сянка се крие къщата, щеше да шумоли. В градината щяха да цъфтят маргаритите и лилиите. Като чака лоши новини, по-добре да бъде в Гринлия, там щеше да ги понесе по-леко.