Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 131

Спектакълът, който трябваше да ги развлече тази вечер, беше „Камий“, английска версия на пиесата от Александър Дюма, чието оригинално заглавие беше „Дамата с камелиите“. Историята на чудно красива лека жена от Париж, която се отказва от аристократичния си любовник заради кариерата му и умира от туберкулоза и разбито сърце. В Ню Орлиънс от години това беше любимата пиеса на театралната публика. Когато Колийн Антоанет Дюбоа излезе на сцената, на всички се стори, че тя е абсолютно подходяща за тази роля. Носеше разкошна бяла рокля, а камелиите, дали името на героинята, която тя играеше, беше забола в тъмните си коси. Изглеждаше жизнена и въздушна, весела и уязвима. Като я погледна, Мелани усети, че гърдите й се стягат. Тази жена излъчваше невъзмутимост и същевременно магнетично привличаше публиката. Всяко нейно движение беше убедително и естествено. Тя така майсторски владееше изкуството си, че Мелани извади бинокъла, за да я разгледа по-отблизо. И направи учудващо откритие. Въпреки сценичния грим и стройната си грация актрисата беше по-възрастна, отколкото изглеждаше. Беше напълно възможно да е с доста години по-стара от Роланд. Младият мъж, който играеше нейния любовник, също беше забележителен, французин, с приятна външност, чието име, както пишеше в програмата, бе Жан-Клод Белмон. Той влагаше толкова плам и страст в ролята си, че Мелани неволно се запита дали не изразява истинските си чувства към актрисата.

Тихо шумолене в дъното на ложата изтръгна Мелани от подробното изучаване на артистите. Като се обърна, видя мъжа си да влиза и да затваря внимателно вратата зад себе си. Погледна я с ядна усмивка, преди да се обърне с няколко думи към домакинята.

В този момент генералът се сети, че е заел едно от местата, които компанията беше запазила за себе си. Той скочи и започна да се извинява. Роланд поклати глава и накара по-възрастния мъж, негов командир, да седне отново. После скръсти ръце и се облегна на задната страна на ложата. Мелани се посвети отново на пиесата, но вече не можа да се съсредоточи, както трябва. Струваше й се, че усеща как очите на Роланд се впиват в нея, но и в мъжа, който седеше до нея.

Когато най-после настъпи антрактът, тя се зарадва. Или поне така си мислеше, докато мъжът й пристъпи към нея, наведе се и хвана не съвсем нежно ръката й.

— Да се поразходим ли малко навън, мила? — попита той с хладен тон.

Мелани почувства, че изпада в паника. Хвърли му бърз поглед и отвърна:

— Мислиш ли, че ще е редно? Струва ми се, че предназначението на тази ложа е преди всичко да се скрием.

— В общи линии е така, но смятам, че след като траурът ти е към края си, можем да направим едно изключение.

— Е, добре.

Натискът на пръстите му, които я принудиха да стане, не й даде възможност: да избере друг отговор.

В тесния коридор пред ложите Роланд положи ръката й върху своята и тръгна с бавни крачки.

— Не мога да си представя какво си е помислила Илайза, като напуснахме ложата просто така — рече Мелани след малко.

— Ще си помисли, че искам да говоря с жена си, без да ме смущават, и ще има право.