Читать «Нежната измамница» онлайн - страница 109

— Е? Защото…

— Защото ми беше дотегнало да се отдавам на мрачни мисли в Гринлия и защото по всичко изглеждаше, че ти доставя страшно удоволствие да бъдеш наемник дори и без компанията на твоята артистка.

— Удоволствие ли? — попита той, сякаш никога не беше чувал тази дума. — В Куба загубихме близо двеста души и стотина бяха ранени.

— Нямах предвид боевете — обясни Мелани и сведе миглите си. — Знам… искам да кажа, питала съм се какво всъщност се случи там.

За миг помисли, че той изобщо няма да й отговори. Въздишката, която се изтръгна от гърдите му, прозвуча като тихо стенание.

— От началото до края това беше злощастна история, погрешно планирана кампания. Оказа се, че човекът, който трябваше да преведе кораба ни в пристанището на Карденас, бе карал дотогава само лодка с гребла. Нямаше представа за дълбочината на водата, която е нужна на параход с размерите на „Креол“, и не знаеше нищо за плитчините в пристанището и за влиянието на приливите и отливите върху тях. Корабът ни заседна. Немалко от ранените се удавиха, защото в тъмнината и в бъркотията никой не можеше да ги спаси. От самото начало бяхме много малко на брой. След това положението стана безнадеждно. Наистина окупирахме гарата и атакувахме казармата — две забележителни победи, но не можахме да задържим града срещу подкрепленията на испанците от Хавана. Върнахме се на кораба с плуване. Най-после успяхме да го приведем в движение. Лопес беше сигурен, че можем да се присъединим към кубинските въстаници в другата част на острова, но това беше преди „Писаро“ да се появи на хоризонта. Ако човек никога не е пътувал с малък претъпкан параход в знойно лято, а през това време ранените стенат и раните им гноясват в жегата и испански военен параход е насочил дългите си оръдия срещу него, само тогава би могъл да си помисли, че с удоволствие да бъдеш наемен войник.

Мелани сви устни.

— Но нали си все още при генерал Лопес като подполковник от неговата войска?

— Поел съм задължението да участвам в кампанията срещу Куба. Ще издържа докрай.

— Защо? Искам да кажа защо пое това задължение? Никога не ми е било ясно. О, да, знам какво си ми казвал, но сигурно има и други неща, които би могъл да вършиш, без да е нужно да ходиш на война.

— Какво например? — попита той.

— Не знам — отвърна тя, но ироничният му тон я обезпокои. — Можеш да купиш земя и да я обработваш, или да инвестираш в недвижими имоти — всичко друго, само не и да се отдаваш на професията на войник, нещо, което очевидно те отвращава.

— Наистина ли искаш да знаеш защо? — попита той, постави пръсти върху сбърченото й чело и ги прокара по малкия й прав нос и по устните й, по брадичката и по меката извивка на шията, стигайки до трап чинката между гърдите й.

— Питала ли съм те вече затова? — каза тя, забелязвайки със свито сърце какво прави.

— Да, питала си ме. Първо, Джереми ме съблазни с шанса да стана собственик на плантация за захарна тръстика в Куба. Имаше и друга причина, поради която съвсем не можех да устоя на предложението му. Нямах пари.