Читать «Тетрадката» онлайн - страница 81

Изгубих зрението си и чух нещо, което звучеше като грохот на влак само на сантиметри от главата ми. Знаех, че съм получил удар. Болката мина през тялото ми като мълния и през последните секунди, в които бях в съзнание, си представих как Ели лежи в леглото си в очакване на историята, която никога нямаше да й прочета, объркана и съвършено безпомощна. Също като мен.

И аз затворих очи за последен път, преди всичко да потъне в тъмнина, и си мислех: „О, Господи, какво направих?“

* * *

През следващите дни многократно губех съзнание и отново се събуждах. В миговете на просветление се виждах обграден от апарати и уреди, в гърлото и носа ми влизаха тръбички, а до леглото ми висяха две прозрачни торбички с някаква течност. Чувах лекото бръмчене на машините, които от време на време издаваха странни звуци. Един от апаратите писукаше в ритъм със сърцето ми и аз намирах някаква особена утеха в това, унасяйки се отново и отново в безпаметен сън.

Лекарите бяха притеснени. Виждах угрижените им лица, докато разглеждаха диаграмите и регулираха уредите. Те шепнеха помежду си мислейки си, че не ги чувам: „Състоянието му е сериозно, особено за човек на неговата възраст, и последствията може да са тежки.“ Мрачните им лица бяха като прелюдия към нерадостните им предвиждания: „… загуба на речта, ограничена подвижност, възможна пълна парализа.“ Сетне отново разглеждаха показанията на апаратите, нови настройки и накрая си тръгваха, без да подозират, че съм чул всяка тяхна дума. Опитвах се да не мисля за това и вместо това се концентрирах върху Ели, извиквайки в ума си нейния образ всеки път, когато можех.

Опитвах се да почувствам докосването й, да чуя гласа й и да видя лицето й и когато успеех, очите ми се пълнеха със сълзи, защото не знаех дали отново ще мога да я държа за ръката, да й прошепна думи на утеха и да прекарам още един ден с нея в разговори, четене и разходки. Не бях си представял, че всичко ще свърши така. Винаги съм си мислел, че ще си отида последен и няма да оставя Ели сама. Така щеше да е по-справедливо.

Така минаваха часовете, ту в съзнание, ту в тъма, докато дойде едно мъгливо утро, в което си спомних за обещанието, което дадох на Ели, и това ми подейства като шок. Отворих очи и видях стая, пълна с цветя, чието ухание окончателно ме върна към живота. Потърсих звънеца, натиснах го с усилие и сестрата пристигна половин минута по-късно, следвана от д-р Барнуел, който се усмихна веднага, щом ме видя.

— Жаден съм — казах аз дрезгаво и д-р Барнуел се усмихна още по-широко.

— Добре дошъл обратно — каза той. — Бях сигурен, че ще се оправите.

Две седмици по-късно вече мога да напусна болницата, но сега съм половин човек. Ако бях кадилак, щях да се движа в кръг, защото дясната половина на тялото ми е по-слаба от лявата. Казват ми, че това е добра новина, защото парализата е можела да бъде пълна. Понякога ми се струва, че съм обграден от оптимисти.