Читать «Тетрадката» онлайн - страница 80

— Да — отвръщам аз, но не мога да кажа нищо повече.

— Какво ви измъчва, Ной? Да не би Ели да е казала или направила нещо, което е наранило чувствата ви?

— Не. Тя беше безкрайно мила. Просто сега се чувствам… малко самотен.

— Самотен?

— Да.

— Никой не може да се чувства самотен, когато е с други хора.

— Аз мога — казвам аз и поглеждам часовника си, мислейки си за семейството му, което спи в притихналия му дом. — А също и вие.

Следващите няколко дни минаха, без да се случи нищо особено. Ели не ме позна нито веднъж, пък и аз бях малко разсеян, защото мислите ми непрекъснато се връщаха към онзи ден, който бяхме прекарали заедно. Макар краят винаги да идва прекалено скоро, това не хвърли сянка върху щастието ми и аз благодарях на съдбата за онова, което бях преживял.

През следващата седмица животът ми се върна към привичното си русло. Доколкото това изобщо е възможно. Четях на Ели, четях на съседите си, бродех по коридорите. Нощем лежа буден в леглото си, а сутрин седя близо до радиатора. Започнах да намирам някаква странна утеха в тази предвидимост на живота си.

През една хладна мъглива сутрин — осем дни след деня, който прекарахме заедно — аз се събудих рано, както обикновено, и седнах на бюрото си. Разглеждах снимки и четох писма, написани преди много години. Или поне се опитвах. Не можех да се съсредоточа, защото имах главоболие и след известно време седнах на стола до прозореца, за да гледам как изгрява слънцето. Ели щеше да се събуди след няколко часа и трябваше да си почина и да се освежа, за да съм в състояние да й чета през деня.

Няколко минути седях със затворени очи и през това време болката в главата ми ту се засилваше, ту стихваше. Сетне ги отворих и се полюбувах на стария си приятел — реката, която носеше водите си край прозореца ми. За разлика от Ели, аз имам стая, откъдето мога да я виждам, и тя никога не е спирала да ме вдъхновява. Чудно е като се замислиш, че тази река е на стотици хиляди години и въпреки това се подмладява след всеки дъжд. И тази сутрин аз й заговарям шепнешком:

— Ти си благословена, приятелко, както и аз, защото имаме шанса да посрещаме заедно новите дни.

Малките вълни се плискат гальовно в брега и бледата утринна светлина проблясва върху набраздената водна повърхност, отразяваща света, който споделяме. Аз и реката. Течаща, непостоянна, променлива. Нима самият живот не е като бягаща вода, мисля си аз. Човек може да научи толкова много от една река.

Бедата дойде, точно когато слънцето надзърна над хоризонта. Забелязах, че ръката ми изтръпна, нещо което не се беше случвало никога преди. Опитах се да я вдигна, но не можах, защото в този момент почувствах остра болка в главата, този път много по-силна, почти сякаш бях ударен с чук. Затворих очи и стиснах клепачи. Ръката ми спря да изтръпва и започна да се вдървява, сякаш нервите ми изведнъж бяха разрязани някъде над лакътя. Китката ми се вцепени и разкъсващата болка в главата, като че ли се спусна надолу, достигайки до всяка клетка на тялото ми, подобна на океанска вълна, която смазва и опустошава всичко по пътя си.