Читать «Тетрадката» онлайн - страница 82

Лошата новина е, че ръцете ми вече не ми позволяват да използвам бастун или инвалиден стол и се налага да се придвижвам по някакъв си мой своеобразен начин. Не крача като на младини — ляв крак, десен крак и сетне пак ляв — нито пък се тътря, както беше доскоро, а вместо това влача бавно единия крак, приплъзвам десния и после пак влача левия. Сега съм жива легенда и хората вероятно не могат да откъснат поглед от мен, докато шествам по коридорите. Ходът ми е бавен дори и по моите разбирания и това го казва човек, който преди две седмици не можеше да надбяга и костенурка.

От болницата се връщам късно вечерта и когато влизам в стаята си, знам, че няма да мога да заспя до късно. Въздъхвам дълбоко, долавяйки уханието на пролетта. Прозорецът е стоял дълго отворен и въздухът е свеж и прохладен. Евелин, една от многото сестри тук, ми помага да се настаня на стола до прозореца и понечва да го затвори. Аз я спирам и макар да повдига учудено вежди, тя приема решението ми. Чувам да се отваря чекмедже и миг по-късно на раменете ми е наметнат пуловер. Тя го намества грижовно, сякаш съм дете, сетне слага ръка на рамото ми и нежно ме потупва. Евелин не казва нищо, докато прави това, и по мълчанието й знам, че гледа през прозореца. Дълго време стои неподвижно и аз гадая за какво ли си мисли, но не питам. Най-накрая я чувам да въздъхва. Тръгва към вратата, но сетне се спира, навежда се към мен и ме целува по бузата, нежно, така както го прави моята внучка. Поглеждам я изненадан и тя казва тихо:

— Хубаво е, че се върнахте. Много й липсвахте на Ели, а също и на нас останалите. Ние всички се молихме за вас, защото когато ви няма, тук нищо не е същото. — Тя се усмихва и докосва лицето ми, преди да си тръгне. По-късно я чувам отново да върви по коридора, бутайки количка и разговаряйки тихо с някаква друга сестра.

Небето тази нощ е беззвездно и тайнствено синьо. Щурците пеят и заглушават всякакъв друг звук. Докато седя, си мисля дали някой би могъл да ме види отвън — мен, затворникът на плътта. Оглеждам двора, пейките и дърветата, търсейки напразно някакви признаци на живот. Дори реката сякаш е спряла и в тъмното прилича на празно пространство. Усещам, че се подавам на вълшебството на нощта. Гледам навън часове и виждам как отразените облаци започват да отскачат от водната повърхност. Задава се буря и небето става сребристосиво, сякаш отново се спуска здрач.

Просветва мълния и аз усещам как мислите ми политат назад. Кои сме ние, Ели и аз? Не сме ли като стар кипарис и бръшлян, чиито клони и ластари са така здраво преплетени, че и двете растения ще умрат, ако бъдат разделени? Не знам. Проблясва още една светкавица и осветява масата достатъчно, за да видя фотографията на Ели, която лежи там — най-хубавата, която имам. Преди години я сложих в рамка с надеждата, че стъклото ще я запази завинаги. Взимам я и я държа близо пред очите си. Взирам се в нея дълго време, просто не мога да откъсна поглед. Тогава тя беше на четирийсет и една и никога не е била по-красива. Има толкова много неща, които искам да я попитам, но знам, че снимката няма да ми отговори и затова я оставям на масата.