Читать «Тетрадката» онлайн - страница 79

Няколко страници падат на пода и аз се навеждам да ги взема. Толкова съм уморен! И сякаш изведнъж съм останал сам. А когато сестрите идват, те виждат двама души, които трябва да успокоят. Една жена, която трепери от страх заради демоните в ума си, и един старец, който я обича повече от всичко на света, и плаче тихо от безсилие в ъгъла, закрил лицето си с ръце.

Прекарвам остатъка от вечерта сам в стаята. Вратата ми е леко отворена и виждам как хората вървят по коридора — някои познати, други непознати. Ако се заслушам, успявам да чуя, че говорят за своите семейства, работа, разходки в парка. Съвсем обикновени разговори, нищо повече, но аз осъзнавам, че им завиждам за лекотата, с която общуват помежду си. Знам, че завистта е смъртен грях, но понякога не успявам да се преборя с него.

Д-р Барнуел също е тук и говори с една от сестрите, а аз се питам кой ли е толкова зле, че докторът още да не си е отишъл. Той работи прекалено много. „Прекарвай повече време със семейството си — посъветвах го аз веднъж. — Те няма да бъдат винаги около теб.“ Но като че ли не ме слуша. Лекарят бил длъжен да се грижи за пациентите си, обясни ми той, и да се отзовава всеки път, когато бъде повикан. Просто нямал избор. Но това го поставя в много сложно положение, защото д-р Барнуел иска да бъде изцяло отдаден на пациентите си и едновременно с това изцяло отдаден на семейството си. Очевидно е, че това не е по силите му, просто защото няма на разположение достатъчно часове, но той още не е разбрал това. Докато гласът му заглъхва по коридора, аз се питам кое все пак ще избере накрая — семейството или работата си. Или може би, за съжаление, ще дочака момента, когато някой друг ще направи този избор вместо него.

Сядам до прозореца на един удобен стол и си мисля за днешния ден. Той беше и прекрасен, и мъчителен, и щастлив, и тъжен. Противоположните чувства, които се борят в душата ми, не ми дават да заспя до късно. Тази вечер не чета на никого. Просто не бих могъл, защото ще се разплача над книгата. Хората започват да се прибират по стаите си и коридорите постепенно опустяват. Към единайсет чувам познати стъпки, които по някаква причина очаквах.

Д-р Барнуел надниква в стаята ми.

— Забелязах, че в стаята ви свети. Имате ли нещо против да вляза.

— Не — отвръщам аз, поклащайки глава.

Той влиза и оглежда стаята, преди да седне на няколко стъпки от мен.

— Чух, че сте прекарали хубав ден с Ели — казва докторът, усмихнат. Той е заинтригуван от отношенията между нас. Не знам дали интересът му е чисто професионален.

— Може да се каже — съгласявам се аз.

Той накланя леко глава и се взира в мен, озадачен от отговора ми.

— Добре ли сте, Ной? Изглеждате малко потиснат.

— Добре съм. Просто съм уморен.

— Как беше Ели днес?

— Добре. Разговаряхме почти четири часа.

— Четири часа. Ной, това е… невероятно. Успявам само да кимна, а той продължава да говори, поклащайки в недоумение глава:

— Никога не съм виждал подобно нещо. Нито пък съм чувал. Предполагам, че обяснението трябва да се търси в любовта. Вие двамата просто сте били създадени един за друг. Тя сигурно ви е обичала ужасно много. Знаете това, нали?