Читать «Тетрадката» онлайн - страница 20

— След три седмици. Лон иска годежът да е през ноември?

— Лон?

— Лон Хамънд Младши, моят годеник.

Ной кимна, без да е изненадан. Хамъндови бяха една от най-могъщите и влиятелни фамилии в щата. Бяха направили парите си от памук. За разлика от смъртта на баща му, тази на Лон Хамънд Старши се появи на първите страници на вестниците.

— Името ми е познато. Баща му беше истински магнат. А Лон пое ли семейния бизнес?

Тя поклати глава.

— Не, той е адвокат. Има своя кантора в центъра на града.

— С име като неговото сигурно е много зает.

— Да. Той работи много.

На Ной му се стори, че е доловил нещо в тона й и зададе следващия си въпрос механично:

— Държи ли се добре с теб?

Тя не му отговори веднага, сякаш се замисляше над този въпрос за първи път.

— Да. Той е добър човек, Ной. Ти би го харесал.

Гласът й прозвуча някак неискрено, когато отговори, или поне така му се стори. А може би просто така му се искаше.

— Как е баща ти? — попита тя.

Ной направи няколко крачки, преди да отговори.

— Почина по-рано тази година, скоро след като се върнах.

— Съжалявам — каза тя тихо, знаейки колко много означаваше той за Ной.

Той кимна и известно време двамата вървяха в мълчание.

На върха на хълма Ели спря и се загледа в стария дъб в далечината, зад който слънцето пламтеше в оранжево. С крайчеца на окото си тя усещаше погледа му върху себе си.

— Имаме много спомени там, а, Ели?

Тя се усмихна.

— Знам. Видях го, когато идвах. Помниш ли деня, който прекарахме под него?

— Да — отговори той кратко.

— Мислиш ли понякога за това?

— Понякога, да — отвърна той. — Обикновено, когато работя в близост до него. Сега той е в моето имение?

— Купил си този участък?

— Просто не можех да си представя, че някой ден ще направят от него кухненски шкафове.

Тя се засмя тихо, чувствайки се някак странно трогната от това, което бе научила.

— Още ли четеш поезия?

Той кимна.

— Да. Никога не съм преставал. Предполагам, че това е в кръвта ми.

— Знаеш ли, че ти си единственият поет, когото съм срещала?

— Аз не съм поет. Чета поезия, но не пиша стихове. Само съм опитвал.

— И въпреки това си поет, Ной Тейлър Калхун. — Гласът й стана нежен. — Аз често си спомням за тогава. Това беше първият път, когато някой ми е чел поезия. А всъщност, и последният.

Думите й извикаха в умовете им хиляди спомени, докато вървяха бавно към къщата по една друга пътечка, която минаваше близо до пристана. Слънцето се спусна още по-ниско и небето стана пурпурно, когато Ной попита:

— За колко време си тук?

— Не знам. Не за дълго. Може би до утре или до другиден.

— Годеникът ти по работа ли е тук?

Тя поклати глава.

— Не, той остана в Роли.

Ной повдигна вежди:

— А знае ли, че си тук?

Ели поклати глава отново и не отговори веднага:

— Не. Казах му, че отивам да обиколя антикварните магазини. Той не би разбрал идването ми тук.

Ной беше леко изненадан от отговора й. Едно беше да посетиш някой познат, а съвсем друго да скриеш истината от годеника си.

— Не беше нужно да идваш тук, за да ми кажеш, че си сгодена. Можеше да ми пишеш или дори да ми се обадиш по телефона.