Читать «Тетрадката» онлайн - страница 18
Никълъс Спаркс
Очите й бяха пълни със сълзи, когато накрая се откъснаха един от друг. Тя се засмя нервно и избърса сълзите от ъгълчетата на очите си.
— Добре ли си? — попита той, макар на лицето й да бяха изписани хиляди други въпроси.
— Прости ми. Нямах намерение да плача…
— Няма нищо — каза той, усмихнат. — Все още не мога да повярвам, че си ти. Как ме намери?
Тя се отдръпна назад и се опита да се успокои, избърсвайки последните следи от сълзи в очите си.
— Преди няколко седмици прочетох в един вестник статия за твоята къща и трябваше да дойда да те видя.
Ной се усмихна широко.
— Радвам се, че го направи каза той и отстъпи леко назад. — Господи, изглеждаш фантастично. И сега си още по-красива от някога.
Тя почувства лицето си да пламва. Точно като преди четиринайсет години.
— Благодаря ти. Ти също изглеждаш великолепно. — И това беше самата истина. Годините го бяха пощадили.
— Е, къде беше през всички тези години. И защо дойде именно сега?
Въпросът му я върна към реалността и я накара да осъзнае какво можеше да се случи, ако не беше внимателна. „Не оставяй нещата да излязат от контрол помисли си тя. — Колкото по-дълго продължава това, толкова по-трудно ще става.“ А на нея и без това не й беше никак леко.
Но боже мой, тези очи! Тези кадифени тъмни очи.
Тя се извърна настрани и си пое дълбоко въздух, питайки се как да обясни всичко, и когато заговори, гласът й бе тих:
— Ной, не бих искала да те оставям с погрешно впечатление… Аз наистина исках да те видя, но има и нещо друго. — Пауза. — Дойдох тук с определена цел. Има нещо, което трябва да ти кажа.
— Какво е то?
Тя погледна настрани и не отговори веднага, изненадана, че все още не може да намери правилните думи. Ной почувства някакъв хлад в гърдите си. Каквото и да имаше да му съобщи, то не беше хубаво.
— Не знам как да го кажа. Мислех, че ще е лесно, но вече не съм сигурна…
В този момент проехтя пронизителен вик на енот и Клем изскочи изпод верандата, лаейки сърдито. И двамата извърнаха глави по посока на суматохата и Ели се зарадва на това временно прекъсване.
— Твое е ли е кучето? — попита тя.
Ной кимна, чувствайки стомаха си свит.
— Всъщност това е дама. Казва се Клементин. И наистина е моя. — Клем тръсна глава, протегна се и се затича към мястото, откъдето беше дошъл вика на енота. Очите на Ели съвсем леко се разшириха, когато забеляза куцането й.
— Какво й е на лапата? — попита тя, печелейки още време.
— Била е ударена от кола преди няколко месеца. Доктор Харисън, ветеринарят, ми се обади, за да ме попита дали бих я взел, защото собственикът й вече не я искал. Когато я видях, веднага разбрах, че няма да ми даде сърце да оставя да я приспят.
— Винаги си бил такъв — каза тя, опитвайки се да се успокои. Сетне замълча за миг и погледна към къщата. — Свършил си чудесна работа по нея. Съвършена е, точно каквато знаех, че ще изглежда един ден.