Читать «Тетрадката» онлайн - страница 21

— Знам. Но по някаква причина се чувствах длъжна да го направя лично.

— Защо?

Ели се поколеба.

— Не знам… — Гласът й постепенно заглъхна и начинът, по който беше произнесла думите, го накара да й повярва. Чакълът хрущеше под краката им, докато вървяха в мълчание. Сетне той попита:

— Ели, ти обичаш ли го?

— Да, обичам го — отговори тя бързо.

От думите й го заболя, но отново му се стори, че в тона й имаше нещо особено, сякаш сама се опитваше да се убеди в това. Ной спря и нежно хвана раменете й, за да я накара да го погледне. Гаснещата слънчева светлина се отразяваше в очите й, когато заговори:

— Ако си щастлива, Ели, и го обичаш, няма да се опитвам да те спирам да се върнеш при него. Но ако имаш и най-малки съмнения, тогава не го прави. Това не е нещо, което човек прави, ако не го иска с цялото си сърце.

— Вече съм взела решение, Ной.

Той се вгледа в нея за кратко, питайки се дали да й вярва. Сетне кимна и двамата продължиха да вървят. Малко по-късно Ной каза:

— Не правя нещата лесни за теб, нали?

Тя се усмихна едва-едва.

— Всичко е наред. Не мога да те виня за нищо.

— И все пак ми прости.

— Няма защо. Няма какво да ти прощавам. Аз съм тази, която трябва да се извини. Може би трябваше да ти пиша.

Той поклати глава.

— Ако трябва да бъда честен, радвам се, че дойде. Въпреки всичко. Толкова е хубаво да те видя отново.

— Благодаря ти, Ной.

— Мислиш ли, че е възможно да започнем отново?

Тя го погледна в недоумение.

— Ти беше най-добрият приятел, който съм имал, Ели. Аз все още бих искал да бъдем приятели, въпреки че си сгодена, пък било то и само за няколко дни. Какво ще кажеш да опитаме?

Ели се замисли над думите му. Да замине или да остане? И реши, че щом той знае за годежа й, вероятно всичко е наред. Или поне няма нищо неприлично. Тя се усмихна леко и кимна.

— Да опитаме.

— Добре. Искаш ли да обядваме заедно? Знам едно място, където сервират най-вкусните раци в града.

— Звучи чудесно. И къде е то?

— В моята къща. Заложил съм капани още преди седмица и преди няколко дни видях, че са се хванали няколко добри екземпляра. Имаш ли някакви възражения?

— Никакви.

Ной се усмихна и посочи с палец през рамото си.

— Чудесно. Те са при пристана. Ще отнеме само няколко минути.

Ели изведнъж почувства, че неловкостта, която я измъчваше, когато трябваше да му съобщи новината за годежа си, постепенно изчезваше. Затвори очи, прокара пръсти през косата си и остави лекият бриз да погали лицето й. Пое си дълбоко въздух и го задържа за момент, усещайки как мускулите на раменете й се отпускат, докато издишаше. Най-накрая отвори очи и се загледа в красотата, която я обграждаше.

Винаги бе обичала вечерите тук, вечери, в които меките южни ветрове разнасяха тънкото ухание на есенни листа. Обичаше дърветата и тяхното шумолене, което я успокояваше още повече. Малко по-късно се извърна към Ной и го погледна с нови очи, сякаш беше непознат.

Господи, той изглеждаше толкова добре. Дори след всичките тези години.

Гледаше го, докато протягаше ръка към въжето, което потъваше във водата. Започна да го тегли и въпреки падащия мрак, Ели видя мускулите, които играеха на ръката му, докато издърпваше клетката от реката. Сетне я задържа във въздуха за момент, за да може водата да се оттече. Накрая остави капана на пристана, отвори вратичката му и започна да вади раците един по един, пускайки ги в една кофа.