Читать «Тетрадката» онлайн - страница 19

— Благодаря ти, много мило от твоя страна. Но честно казано, не подозирах, че ще бъде толкова тежко. Ако знаех, едва ли щях да се захвана.

— Разбира се, че щеше да го направиш — рече Ели. Тя знаеше много добре колко е свързан с това място. Знаеше също колко много сърце влагаше във всяко свое начинание — или поне така беше някога.

В следващия миг разбра, че твърде много неща се бяха променили оттогава. Сега те бяха непознати. Виждаше го в очите му. Четиринайсет години бяха много време. Твърде много.

— Какво има, Ели? — Той се извърна към нея, търсейки погледа й, но тя продължи да се взира в къщата.

— Държа се глупаво, нали? — каза тя, опитвайки се да се усмихне.

— Какво имаш предвид?

— Всичко. Идването ми тук изневиделица, без да знам какво да кажа. Сигурно ти изглеждам като луда.

— Ти не си луда — каза Ной тихо. Сетне протегна ръка към нейната и тя му позволи да я улови, докато стояха един до друг. Той продължи: — Макар и да не знам причината, виждам, че ти е трудно. Защо не се поразходим малко?

— Както едно време?

— Защо не? Мисля, че и на двама ни ще се отрази добре.

Ели погледна неуверено към входната врата.

— Трябва ли да се обадиш на някого?

Ной поклати глава.

— Не е нужно да се обаждам на никого. Тук сме само аз и Клем.

Макар да бе попитала, тя бе очаквала този отговор и не беше сигурна какво точно почувства, когато го чу. Но при всяко положение сега стана още по-трудно да каже онова, което трябваше. Щеше да й бъде по-лесно, ако имаше някой друг.

Тръгнаха към реката и завиха по една пътечка близо до брега. За негова изненада Ели освободи ръката си и вървеше на достатъчно разстояние, за да не се докоснат случайно.

Той я погледна. Тя беше още красива, с гъсти коси и изразителни очи, а походката й беше толкова изящна, сякаш почти не докосваше земята. Беше виждал красиви жени и преди, жени, които бяха привличали погледа му. Но всички те бяха лишени от качествата, които бяха най-желани за него. Качества като ум, увереност, сила на духа и страст; качества, които вдъхновяваха към величие и такива, каквито той сам се бе опитвал да възпитава у себе си.

Ели притежаваше тези качества, знаеше това, и сега, докато вървяха заедно, той почувства, че тя не се е изменила. „Жива поема“, това бяха думите, които винаги изникваха в ума му, когато се опитваше да я опише на другите.

— От колко време си тук? — попита тя, докато се изкачваха по един обрасъл с трева хълм.

— От миналия декември. Работих известно време на север и след това бях три години в Европа.

Ели го погледна въпросително:

— Войната?

Той кимна и тя продължи:

— Предположих, че си бил там. И се радвам, че е свършила добре за теб.

— Аз също — каза той.

— Щастлив ли си, че си у дома?

— Да. Корените ми са тук. Тук съм си на мястото. — Той замълча. — А какво става с теб? — Въпросът бе зададен неуверено, сякаш очакваше да чуе нещо неприятно.

Настъпи дълга пауза преди тя да отговори:

— Сгодена съм.

Ной сведе поглед и изведнъж се почувства много по-слаб. Ето какво било. Ето какво е трябвало да му каже.

— Е поздравления — продума той накрая, питайки се доколко е прозвучал искрено. — Кога е големият ден?