Читать «Тайните на Черната джунгла» онлайн - страница 3

Раздуха огъня, после седна край господаря си и нежно размаха едно ветрило от прекрасни паунови пера.

— Каква загадка! — подхвана спящият с глух глас. — Струва ми се, че виждам петна от кръв!… Сладостно видение, бягай от там. ще се окървавиш. Защо всичко е червено? Защо са тия примки? Значи искат да удушат някой…

— Какво говори? — попита се учуден махаратът. — Кръв, видения, примки? Що за сън!

Изведнъж спящият се сепна, разтвори блеснали очи като два черни диаманта, надигна се и седна.

— Не, не!… — възкликна със задавен глас. — Не искам! Махаратът го изгледа съчувствено.

— Господарю, какво ти е? — попита го.

Индиецът като че ли дойде на себе си. Притвори очи, после отново ги отвори и спря погледа си върху лицето на махарата.

— А, ти ли си, Камамури!

— Да, господарю.

— Какво правиш ти?

— Бдя над теб и разгонвам комарите.

ТремалНаик пое дълбоко дъх и прокара няколко пъти ръка по челото си.

— Къде са Хурти и Агхур? — попита след известно мълчание.

— В джунглата. Снощи откриха следите на голям тигър и тръгнаха да го търсят.

— Аха — каза глухо ТремалНаик.

Свъси чело и дълбока въздишка, подобна на задавен рев, излезе от ужасно сухите му устни.

— Какво ти е, господарю? Зле ли си? — попита Камамури.

— Не, не е вярно.

— И все пак, докато спеше нещо те измъчваше.

— Мен?

— Да, господарю, говореше за някакви странни видения. Горчива усмивка мина по устните на ловеца.

— Страдам, Камамури — рече той ядовито. — О, как страдам!

— Знам, господарю.

— Откъде знаеш?

— От петнадесет дни те наблюдавам и виждам по челото ти дълбоки бръчки, а извън това си тъжен. Преди не беше такъв.

— Вярно е, Камамури.

— Какво измъчва господаря ми? Да не би да си уморен от живота ни в джунглата?

— Не говори така, Камамури. Родил съм се и съм израснал сред тази пустош от тръни, сред тези тресавища, върху земяга на тигрите и змиите, и тук, в моята мила джунгла, ще умра.

— Тогава?

— Това видение, този призрак е една жена!

— Жена! — възкликна изненадан Камамури. — Жена ли каза?

ТремалНаик поклати потвърдително глава и стисна силно челото си между двете ръце, сякаш искаше да подтисне някаква мрачна мисъл.

Няколко минути помежду им настъпи гробно мълчание, нарушавано само от плисъка на придошлата река в бреговете и от стенанията на вятъра, който галеше безкрайната джунгла.

— Но къде видя тази жена? — попита накрая Камамури. — Къде, след като единствените обитатели на джунглата са тигрите?

— Видях я в джунглата, Камамури — рече ТремалНаик с глух глас. — Беше една вечер, о, няма никога да забравя тази вечер, Камамури. Търсех змии покрай бреговете на едно поточе, там долу в гъсталака на бамбуковите дървета, когато на двадесет крачки от мен, посред един храсталак с кървавочервени листа се появи видение, една красива, изящна, горда жена. Никога не съм вярвал, Камамури, че на земята съществува тъй красиво създание, нито че боговете са способни да го създадат. Очите й бяха черни и живи, зъбите й — снежнобели, кожата тъмна, а от тъмнокестенявите й коси, които падаха на къдри по раменете й, се разнасяше сладостен, опиващ аромат. Тя ме погледна, издаде дълга въздишка и изчезна от взора ми. Бях неспособен да помръдна и останах там с протегнати ръце, замаян. Щом се съвзех, почнах да я търся, но нощта бе слязла над джунглата и повече не видях и не чух нищо. Какво беше това видение? Жена или небесен дух. . . Все още не знам.