Читать «Тайните на Черната джунгла» онлайн - страница 6

— Господарю, господарю! — успя да изрече.

Тремал Наик вече беше над него. Вик на изненада се изтръгна от гърдите му. Индиецът изглежда умираше. На устните му бе излязла кървава пяна, лицето му изподрано и потънало в кръв, очите му бяха разширени от ужас, дишаше тежко на пресекулки.

— Агхур! — извика ТремалНаик. — Какво ти се е случило! Къде е Хурти?

При споменаване на това име лицето на Агхур се сгърчи ужасно и той впи нокти в земята.

---

bengalensis дълголетно тропическо дърво. — Б. пр

— Господарю… господарю.! — заекна, обзет от ужас.

— Разказвай!

— Задушавам се… тичах… ах, господарю!

— Дали не е отровен? — прошепна Камамури.

— Не — каза ТремалНаик. — Нещастникът е тичал като кон и сега се задушава. След няколко минути ще се оправи.

Наистина Агхур започна да се съвзема и да диша свободно.

— Говори, Агхур — рече ТремалНаик след няколко минути. — Защо се върна сам? Защо си така ужасен? Какво се е случило на твоя приятел?

— Ах, господарю! — заекна индиецът, потръпвайки. — Какво нещастие!

— Продължавай, Агхур — подкани го ловецът.

— Ако бяхте го видели, нещастникът… там, проснат на земята, вдървен, с очи извън орбитите…

— Кой?

— Хурти!

— Хурти мъртъв? — възкликна ТремалНаик.

— Да, убиха го в подножието на свещения баниян.

— Но кой? Кажи ми да ида да отмъстя за него.

— Не знам, господарю.

— Разкажи всичко.

— Бяхме тръгнали да убием един голям тигър. На шест мили от тук открихме звяра, който, ранен от карабината на Хурти, побягна на юг. Следвахме в продължение на четири часа следите му и го застигнахме на брега, срещу остров Раймангал, но не успяхме да го убием, защото едва ни зърна и скочи във водата. за да излезе на отсрещния бряг в подножието на големия баниян.

Добре, а после?

— Аз исках да се върна, но Хурти отказа, казвайки, че тигърът е ранен и вече представлява лесна плячка. Преплувахме реката и стигнахме на остров Раймангал, където се разделихме, за да изследваме околностите.

Индиецът млъкна, прибледня и зъбите му затракаха от ужаса на спомена.

— Щом нощта настъпи — продължи той с глух глас, — под дърветата на леса притъмня и над нас легна гробовно мълчание, което ни изпълни със страх. Изведнъж един остър звук на рамзинга отекна наоколо ни. Огледах се и очите ми срещнаха тези на някаква сянка, застанала на двадесет крачки от мен и полускрита сред храсталака.

— Сянка ли каза? — възкликна ТремалНаик.

— Да. господарю, една сянка.

— Каква беше тази сянка, казвай бързо!

— Стори ми се жена.

— Жена!

— Да, сигурен съм, че беше жена.

— Красива ли беше?

— Беше много тъмно, за да я различа.

ТремалНаик прокара ръка по челото си.

Сянка! повтори той няколко пъти. — Сянка на онова място! Дали не е моето видение?… Продължавай, Агхур.

— Сянката ме гледа няколко мига, после протегна ръка към мен. подканвайки ме да се отдалеча незабавно. Изненадан и изплашен се подчиних, но не бях направил и сто крачки, когато сърцераздирателен вик стигна до ушите ми. Познах веднага — викът беше на Хурти.

— А сянката? — попита ТремалНаик. обзет от голямо вълнение.

— Дори не се обърнах назад, за да видя дали стои още там, или е изчезнала. Втурнах се през джунглата с карабина в ръка и стигнах до голямото бананово дърво. Проснат по гръб, край него видях бедния Хурти. Повиках го, но не ми отговори; докоснах го — беше още топъл — но сърцето му не биеше.