Читать «Красавицата и звярът» онлайн - страница 170

За един дълъг миг Тейър просто стоеше и гледаше изумен след съпругата си. После долови нисък шепот и осъзна, че всички присъстващи в препълнения салон го наблюдават и коментират видяното. Красивата му жена току-що му бе признала пред всички любовта си. Успя донякъде да прикрие широката си усмивка. Тези думи би трябвало да се изричат насаме, но не беше много недоволен да получи почти изкрещяното й признание пред многобройната публика. Ако някога се усъмнеше в чутото, имаше твърде много свидетели, към които да се обърне за успокояващо потвърждение. Ласкаеше го мисълта, че той, обикновеният, недодяланият Тейър Сейтън, е спечелил сърцето на такава красива жена като Гита.

— Е? — настоя Роджър, изтегнат удобно на стола до него. Тейър се втренчи в приятеля си, мимоходом забеляза широко отворените и впити в него очи на Маргарет и измърмори неловко:

— Какво „е“?

— Няма ли да идеш при нея?

Тейър хвърли поглед към изобилните ястия на масата и рече недоволно:

— Не мога ли да се нахраня първо? — Ухили се на възклицанието, което се откъсна неволно от Маргарет, а Роджър се разсмя. — Предполагам, че трябва да ида и да й се накарам хубаво веднъж завинаги заради удивително непочтителната й приумица да нарича законния си съпруг глупак.

— О, да, това е много важно! Ако не тръгнеш веднага, някои тука може да започнат да се съгласяват с нахалната й забележка.

Забеляза, че Маргарет явно се двоуми кого от двамата да удари първо, побърза да стане от мястото си и излезе. Изкачването на стълбите му доказа още веднъж, че левият му крак е болезнено схванат, но сега вече нямаше значение. Неговата Гита му бе дала толкова много, че сърцето му беше изпълнено с радост.

Като отвори вратата към спалнята, той чу, че плаче. Плачеше, сякаш сърцето й се късаше. Това едва не разплака и него. Затвори тихо вратата и се доближи до леглото, където лежеше, просната по очи и заровила лице във възглавниците. Нежно разтвори пръстите на сключените й в юмрук ръце и положи в тях една кърпичка. Искаше да я вземе в обятията си и да я утеши, но след толкова месеци на раздяла и въздържание се съмняваше дали ще може да издържи само да я утешава.

— Гита… — докосна я нежно по косата. — Моля те, не плачи. Не мога да го понеса. По-добре ми крещи или се отнасяй с мен като с някой гостенин, както преди. Колкото и да ме дразни това, не ме измъчва както плачът ти.

Тя долови в мекотата на гласа му искреността на тези простички думи. Обърна се по гръб, избърса лицето си и се опита да спре сълзите. Макар че я изтощаваше, плачът облекчаваше натрупалата се болка и смут в душата й. Не желаеше да остане с това всепоглъщащо чувство на загуба и провал.

Тейър въздъхна и прокара ръка през косата си.

— Гита, казах, че отидох да се бия, за да заслужа тези награди за теб. Но всъщност аз ги исках. Причината да не ти кажа истината бе, че можеше да не се съгласиш да замина на война заради титла и земя и да се опиташ да ме спреш.