Читать «Красавицата и звярът» онлайн - страница 168

— Значи не си особено засегнат от това, че Гита ти е сърдита.

— Не съм казал това. — Той се намръщи. — Зависи колко ми е ядосана и има ли начин да я успокоя.

Все още си задаваше този въпрос, когато пристъпи в големия салон. Отново никаква следа от Гита. Започваше да се чувства много объркан. Нямаше нужда да поглежда събралите се около масата, за да проумее, че всички те тайничко го наблюдават и се мъчат да разберат защо съпругата му я няма. Седна на масата и за миг помисли да намери Гита и да я довлече на мястото й. Можеше да се сърди колкото си иска, но нямаше правото да го прави на глупак пред всичките тези хора. Тъкмо се беше надигнал и тя се появи. Тейър внезапно пожела да си беше останал седнал.

Гита се приближаваше към отреденото й място, вперила поглед в мъжа си, и колкото по го наближаваше, толкова по се забавяше крачката й. Нещо със стойката му не беше наред. След миг разбра къде се крие разликата. Застана до стола и се втренчи в краката му. Тейър държеше левия си крак някак странно изпънат. Стана й ясно, че този път не му се е разминало без по-сериозно нараняване.

Огледа го внимателно, като бавно вдигаше погледа си нагоре. Очите й се разшириха, когато съзря лявата му ръка. Върховете на два от пръстите липсваха. Стисна ръцете си в юмруци и насили погледа си да продължи нагоре. Заля я вълна от облекчение, когато не откри други видими следи от сериозни наранявания. Облекчението обаче не спомогна за обуздаването на гнева й, напротив.

Даже не й беше съобщил. Знаеше, че е бил ранен опасно, но никой не се беше потрудил да й каже колко опасно. Явно беше се разминал на косъм със смъртта. Когато погледите им се срещнаха, не беше учудена от предпазливостта, която се таеше в очите му. Подозираше, че изглежда точно толкова бясна, колкото и се чувстваше. А и нямаше никакво намерение да прикрива чувствата си този път.

— Спечели ли това, заради което отиде да се биеш? — изсъска тя.

— Да. Сега съм барон Ривърфол. — Изпитваше известна гордост от титлата си, но виждаше, че ще мине доста време, докато Гита сподели това чувство.

— Какво? И никаква земя?

— Едно малко имение на няколко дни езда на юг от тука.

— Колко удобно. Няма да ти се налага да пътуваш дълго и надалече, за да играеш ролята на могъщ господар.

— Гита, чакай. Чувствах се задължен да го направя за теб.

Разбра, че прави грешка, още в момента, в който думите се отрониха от устните му, но реши да се придържа към този си аргумент. Освен това, макар и отчасти, това беше истината. Докато се лекуваше, мисли дълго и стигна до заключението, че е тръгнал за тези награди повече заради себе си, отколкото заради нея. Гордостта го беше накарала, но не беше склонен да го признае пред цялата тази публика, наострила уши.

— За мен? Не съм искала нищо! Не съм искала да заминаваш и да те изпонакълцат целия!