Читать «Красавицата и звярът» онлайн - страница 172

Когато накрая Тейър събра сили, за да се отдели от нея, злобно изруга сковаността на левия си крак, която значително ограничаваше подвижността му. Придърпа веднага завивката, но не беше достатъчно бърз. Гита го хвана за китката и го спря. Погледът й се втренчи в сбръчканата кожа по ръба на новия белег. Той въздъхна, като видя как тя изведнъж пребледня.

— Зная, че е много грозен… — започна той.

— Не е това, за което ме боли, макар че никак не е приятен. — Вгледа се в него, като през цялото време се опитваше да се пребори с ужаса, който заплашваше да я овладее. — Господи, Тейър, едва не са ти отрязали крака до коляното!

— Не е чак толкова зле — измърмори той, придърпа я в ръцете си и зави и двамата с юргана. — Наистина разрезът беше много дълбок, но не чак дотам, че да ми коства крака. Освен ако не се беше развила инфекция. Което — целуна нацупените й устни — не се случи. Имах треска известно време, но се преборих с нея. Забавих се много, преди да се върна, но твърдо бях решил първо да се оправя. Исках да си дойда напълно възстановен, да мога да вървя без чужда помощ и без големи усилия.

— Много добре си се справил. — Знаеше, че той омаловажава сериозността на боледуването си, но не искаше да задълбава по-нататък въпроса.

— Така ли? — сбръчка чело той. — Все още е твърде скован.

— Да, но въобще не си несръчен. Трябваше да бъда там и да ти помагам.

— Не. Само щеше да се тревожиш до смърт. — Усмихна й се леко. — Като виждам колко държиш на мен.

Сведе поглед към нея и забеляза, че го наблюдава предпазливо и с известно раздразнение. Беше малко нечестно от негова страна да продължава да я предизвиква да споделя чувствата си, но просто не можеше да се спре. Съмняваше се, че някога ще му омръзне да чува тези сладки думи и нуждата му от тях бе неизмерима. В тях откриваше не само щастие, но и покой и сигурност. Гита беше негова, изцяло негова.

— Ти ми вярваш. — Изненада се колко бързо бе приел признанието й.

— Да. Защо да не ти вярвам?

— Мислех, че няма да можеш. Защо ми вярваш? — Той се намръщи, без да скрива недоумението си, и тя въздъхна. — Трябва да знам. Трябва да съм направила най-сетне нещо значително, за да повярваш така безрезервно на признанието ми, след като толкова твърдоглаво отказваше да обърнеш внимание на всичко, което казвах досега.

— Ами ти ми го изкрещя в лицето.

— Не съм крещяла — измърмори тя, но знаеше много добре, че беше точно така.

Той пренебрегна възраженията й и продължи:

— Беше побесняла. Думите просто се лееха от устата ти. Такова признание, спонтанно и непреднамерено, няма как да не е истина. А и ти не си човек, който използва словото за измама или за собствена изгода. Опасявала си се, че няма да ти повярвам? Затова ли се въздържаше да ми кажеш?