Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 71

— Инскин ли ти разказа всичко това?

— Разбира се, че не! — изящно изсумтя тя при тази мисъл. — Счупих досието и прочетох записите. Той беше много сърдит, но не се опита да ме спре, когато тръгнах насам с бригада от втори ешелон. Мисля, че знае, че е по-добре да не ми пречи. Излязохме в орбита, получихме съобщението и аз кацнах. Това е почти всичко, което мога да ти съобщя. Дай да опитам тази отверка на страшния ти нашийник, който носиш. Не разбирам защо си позволил да се отнасят с теб по такъв начин.

— В историята ти има няколко пропуска — настоявах — аз. — Например: какво съобщение?

— Моето съобщение — отговори вместо нея Бейз, която безсрамно подслушваше, без да спира да кара. — Забравяте, че съм сержант от гвардията и видях приготвеното от вас съобщение, това, което те взеха. Затова го запомних, както и честотите. Тези свине ме изпратиха в затвора за цивилни, така че го напуснах още същата нощ. — Бейз беше много уверена в себе си и поглеждайки назад, разбрах защо: имаше основателни причини за това.

— Спуснах се с разузнавателен кораб веднага щом бе получено повикването. — Разговаряйки, Анжела манипулираше с отверката. — Трябваше с бой да си пробивам път, което, разбира се, не беше трудно да се направи. За завоеватели на Галактиката тези хора са много лоши пилоти. А след това срещнах Бейз.

Анжела докосна с устни ухото ми и студено каза:

— Колко добре познаваш тази девойка? — и едновременно с това затегна нашийника.

— Срещал съм я само веднъж — издъхнах аз и натискът отслабна. — Не е мой тип.

— Не ме лъжи, Джеймс ди Грийс, харесват ти такива пълнички.

Бързо замигах и се опитах да върна разговора в предишното русло.

— Но тогава как ме намерихте? Какво направихте?

— Доста лесно. — Раздаде се щракване и нашийникът се разкопча. С облекчение разтрих наболяващия ме врат. — Има само едно здание, където действат тези сиви хора. Следихме ги, опитвайки се да намерим входа. Единственото, което ни досаждаше, бяха войниците, които през цялото време се опитваха да ни закачат. Но ние изстискахме от тях информация… и тази кола.

Представих си как тези две куклички косят клизантските завоеватели със собственото си секретно оръжие и достатъчно добре разбирах, че не трябва да питам за съдбата на шофьора и приятелите му.

— А сега разкажи, какво се случи с теб? — настоя Анжела и се притисна към мен, за да послуша хубавата история. — Умирам от желание да науча що за играчка са ти сложили на врата и защо, в името на небето, носиш този ужасен прозрачен костюм.

Разказах им и бях възнаграден с множество женски ахкания и поне едно изпискване, когато стигнах до китките. Бейз дори спря колата, за да погледне също белезите. След това слушаха студено неподвижни и почувствах съжаление към всички сиви хора, които биха могли да срещнат в бъдеще. Когато завършвах заразителната и леко отблъскваща история, се бяхме приближили до мястото, към което се стремяхме. При приближаването ни вратите широко се отвориха и се затвориха зад нас. Там имаше и други момичета, добре въоръжени, повечето привлекателни, и гадаех как партията консолосук е успяла да организира съпротива на подобно правителство. Благодарете за това на клизантците. Когато става дума за правителството и армията, винаги съм бил във висша степен анархист. Имам крайно ниско мнение както за едните, така и за другите. Но ако ги има, то това, разбира се, помага на работата, ако са добри. Поклатих глава и позволих да ме отнесат в стая, където се намираше много симпатична армейска койка. Паднах в нея.