Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 68

Това беше малък шок, едва не пуснах два куршума напосоки, но когато очите ми се адаптираха, забелязах в далечината смътна светлина. Имаше нешпакловани стени, прах и други признаци, че съм пропуснал първия етаж и съм завършил бягането си в мазето. Това също беше отлично, тъй като един етаж над мен без съмнение ме очакваше топъл прием. Ако можех да се измъкна от мазето, все още щях да бъда на една крачка пред преследвачите си. С гаусовката насочена напред, размахвайки кутийката си, причинявайки си синини от невидимите препятствия и спъвайки се, се промъквах към далечната светлина. Не се преизпълних с ентусиазъм, когато я стигнах, преминавайки през невидимата полоса от препятствия. Това беше прозорец.

Малко прозорче, високо в стената, покрита с мъртви насекоми и мръсотия. При това със здрава решетка.

Зад мен в тъмнината се раздадоха викове и тропот, звуци от падане с трясък и яко ругаене. Какво да правя?

Очевидно трябваше да се махам. Отстъпих, вдигнах гаусовката, закрих лицето си с ръце и избих с изстрели прозореца, част от стената около него и парче тротоар навън, докато оръжието ми не се изпразни. Хвърлих го, преметнах кутийката през рамо и се възползвах от свободната си ръка, за да си помогна да се изкача по струпаната мазилка и да се измъкна навън.

За да се хвърля отново да бягам. Някой ме видя и извика, но не отговорих. Затичах се още по-бързо, макар вече да се задъхвах. Доста се бях уморил от тези усилия. Едно е да тичаш, друго да останеш на свобода, особено ако тичаш бос, в абсолютно прозрачни дрехи, с нашийник и няколко метра кабел около врата си, без да броим кутията. Вероятно съм представлявал доста необичайно и еднозначно зрелище.

Трябваше да се скрия, да се пъхна в миша дупка, да се преоблека, да се избавя от нашийника и още много други неща. А все повече и повече се уморявах.

Колкото може по-бързо завих зад ъгъла и се сблъсках с някой, който вървеше в противоположно направление. И двамата паднахме и се обърнах на гръб като бръмбар, намиращ се в състояние близо до пълно изтощение и гълтащ въздух с уста. След това видях лицето на човека, когото съборих и почувствах последна малка искрица надежда.

— Остро̀в — ахнах аз, — стари приятели, стари съквартиранте, стари сътрапезнико. В беда съм и ми е необходима помощта ти. Разбираш ли, местните…

Видях как Остро̀в, мек човек и в най-лошите времена, се бе превърнал в сърдито животно. Изкривено лице, изскочили извън орбитата си очи, пяна на устните. Той се нахвърли върху мен и ме притисна към студената земя.

— Местните нямат нищо общо — закрещя той. — Край разпитваше за теб. Край те търси. Какво си направил?