Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 66

В този момент всичко едва не свърши за малко, когато тежестта ми падна на металния нашийник около бедния ми врат. Именно по такъв начин са убивали хора, нали знаете, когато са ги бесели, без да ги душат. С това внезапно дръпване, което чупи вратните прешлени.

Тази мисъл преобладаваше в главата ми, когато се катерех по кабела и успях да го стисна, преди да настъпи рязкото дръпване. А то настъпи отпред на врата ми, а не отстрани, иначе можех да чуя рязкото х-р-а-с, сигнализиращо края. Болеше и за миг всичко се завъртя пред очите ми, и когато казах „уф“, направих това шепнешком, защото не бях се оказал грижлив стопанин на гласните си струни.

В крайна сметка седнах и отпих малко вода. Почувствах се малко по-добре и се учудих защо никой не идва да разследва повода за скорошното шумене и безобразия. Бях сигурен, че са снабдили килията с бъгове и ме наблюдават. Вероятно акробатиката ми не им е направила особено впечатление. Или може би са били толкова заети, че не са имали време внимателно да ме наблюдават. Ако последното предположение е вярно, то ще мога да извлека полза от това.

Опаковката на дажбата и бутилката за вода бяха смачкани и превърнати в прекрасни възглавнички за дланите ми. Около тях направих двойна примка от кабела до врата ми. След това се вкопчих здраво в кабела и подскочих колкото може по-високо и с цялата си тежест се отпуснах на кабела.

И на ръцете си. Когато направих това за десети път, започнах да чувствам, че ръцете ми вече ще се откъснат и ще направят това преди някоя важна част от придържащия ме механизъм. Теорията, разбира се, беше достатъчно здрава, развалянето на всеки компонент можеше да ми осигури свободата. Макар че моите компоненти отказваха много по-бързо. Починах си и подскочих в опит номер тринайсет.

Щастливо тринайсет! Нещо се скъса с рязко метално скърцане, кутийката падна долу и отскочи от главата ми.

Бях изключил, не знам колко, вероятно само няколко секунди, и дойдох на себе си, въртейки глава и опитвайки се да седна.

Движѝ се, настояваше подтискаща мисъл, махай се оттук, докато не са дошли за теб. Но първо трябваше да дезактивирам кутийката за изтезания, тъй като тя можеше да се окаже радиоуправляема. Обърнах я и видях, че металната примка, на която висеше, се бе скъсала. Имаше пулт за управление с разположени във вид на мрежа около 50 малки червени копченца. Потреперих при мисълта за натискането на някое от тях. Над мрежичката се намираха две големи копчета — едното червено, другото черно. Червеното беше натиснато. Изглеждаше достатъчно и очевидно. По цялата логика на нещата би трябвало да натисна черното копче и да изключа кутийката, но продължаваха да нахлуват спомени за болката. Накрая натиснах черното копче.