Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 96

Затова побърза да изпълни заповедта, просна се по лице и той, но така, че да гледа какво става край него.

Пазачите му също бяха захлупили лица към земята, притиснали чела в каменния под.

И ето, по стената полази блестящо светло петно, спусна се по пода, достигна скъпоценния светилник и кацна навръх факлата. Смолата задимя, запращя и изведнъж пламна. Том проследи светлия лъч и видя високо в тавана, до пробития отвор, един златен диск, излъскан до блясък. Ясно, това беше вдлъбнато огледало, което бе събрало слънчевите лъчи и бе отправило фокуса си във факлата.

Чудото бе станало. Значи тайнственият фараон, който насочваше огледалото, не желаеше смъртта им. С това просто чудо той оправдаваше милостта си спрямо престъпниците пред своите поданици. Пленниците му бяха нужни за нещо друго. Но за какво? Всъщност това нямаше значение. За спасението на кожата си Том беше готов на всякакви условия.

— Станете! — прогърмя гласът. — Вижте! Чудото стана! Озирис спусна огъня си от небето. Озирис ви подарява живота.

Черните воини и Гурмалулу гледаха със зяпнали уста разгарящия се пламък. Гласът продължи:

— Ехенуфер, отведи ги в затвора! Там ще чакат моето решение.

И повече на себе си:

— Всъщност моята прошка не ви спасява. Всички сте осъдени, всички ще умрете. Всички ще се освободите навеки от страданието.

Стражите ги изведоха навън. С натъртен от падането си крак, Гурмалулу едва пристъпваше, но стиснатите му устни не издаваха ни стон, ни звук. Преведоха ги по тесни коридори и стръмни стълбища и ги блъснаха в килията, където лежеше свързан Бурамара. После хлопнаха зад тях каменната врата. Двамата се поогледаха смутено. Няма що, отпуснаха се отчаяно върху купчината бяло сено.

Мина малко време, през което всеки мълчеше, затворен в себе си. Накрая Том Риджър не се стърпя и подхвърли заядливо:

— Значи и ти си тук, Бурамара, пазителю на правдата?

Бурамара го изгледа мълчаливо.

— А къде е мистър Димов, другият правдолюбец?

Следотърсачът вдигна рамене.

— Него откараха на една страна, мене на друга.

Том най-сетне зададе въпроса, който го интересуваше:

— А мис Мария?

— За нея пък не знам съвсем нищо. Откак съм пленник, все тъй омотан лежа тук.

Гласът му звучеше искрено. Ала Том не можеше да му прости това, което беше станало. Никога нямаше да му прости.

— Значи ти си тоя — повтори той злобно, — който обвинява шефа си в убийство?

— Аз съм куче, което души следите — отвърна Бурамара. — Аз посочих само чии са следите. Дали си виновен, това не е моя работа. Чернокожият не е съдия. Той не е човек. Чернокожият има право само да танцува и да мята бумеранг пред кинокамерите на туристите. И да замества кучето, когато то изпусне следата.

— А какво ти се иска на теб? — процеди през зъби Том. — Да ви оставим да палите пасищата, да избивате овцете ни, да грабите реколтата ни. Вие само това умеете. Нищо повече.

Бурамара не се обиди от това оскърбление. Той беше метис, цветен. Само белият има право да се обижда. Затова отвърна кротко:

— Всеки знае това. Една овца струва повече от един цветен. В Австралия овцете изядоха чернокожите.