Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 98

— Не! Първо мене! Не мога да чакам! Ще се пръсна!

То се знае, Гурмалулу изпълни волята на господаря си, на своя спасител и благодетел, доставчик на уиски. С няколко сръчни движения освободи ръцете му. Том опипа джоба си да провери дали е там пистолетът му. Допирът до хладното метално късче му вдъхна по-голяма увереност.

В този миг отвън се чуха стъпки, резето тракна и каменната врата бавно се отмести. Тримата мигновено се проснаха върху постелята, скривайки развързаните си ръце. В килията влезе тъмничарят, за да им остави храна и вода. Той хвърли бегъл поглед към тях. Нищо не забеляза. Но Том Риджър забеляза. Погледът на дивака тоя път беше още по-безизразен, направо празен, затъпял. Опиоманът изглежда наскоро бе взел упойката си. Движенията му бяха вяли, неотмерени. Не можеше да овладее ръцете, които посягаха да оставят донесените съдове. Планът бе изготвен тутакси. Тутакси бе приведен в изпълнение. Том се хвърли като звяр отгоре му и още при скока затисна устата му. Едновременно с него се метна и Гурмалулу. За по-малко от минута схватката свърши. Овързан, със запушена уста, обезвреден, тъмничарят легна на пода редом с Бурамара.

Том Риджър повлече подире си Гурмалулу.

Смаян, Бурамара извика:

— А мен? Защо не ме отвържете?

Том Риджър не се спря. Изтласка навън разколебания си съучастник и оттам отвърна през рамо:

— Няма време!

Дръпна вратата. И когато вече пускаше резето, каза:

— Много знае, затуй. Да благодари, че не го убивам.

И без да губи време, тръгна по тъмния коридор.

Очите му скоро привикнаха. Вдясно му се мярна някакъв отвор, врата за друга килия. Дали не бе там Крум Димов!? Или пък Мария Димова? Той си представи как я намира отпаднала, отчаяна в тъмницата си, как той влиза вътре като освободител и я грабва в прегръдката си.

Том отвори каменната врата и влезе. Не беше затворническа килия. Нещо друго. Видя насреща си купчина сив прах. Барут! — мина му през ума. За проверка той изнесе в коридора малко прах и допря до него запалката. Пламъкът избухна и угасна скоро, разсипал се на рой огнени искри. Значи наистина барут. В единия ъгъл стояха няколко железни сандъчета с барут — готови мини, от които висяха дълги фитили.

Той накара слугата си да вземе едно сандъче. Така се почувствува още по-сигурен. В зависимост от опасността или нуждата щеше да запали фитила по-далеч или съвсем близо до заряда.

После двамата излязоха в коридора. Том не знаеше пътя. При това в тъмнината се оправяше трудно. Бавеше го и спътникът му с куцането си. Разбра, че се е заблудил, когато отново се озова на терасата над каньона. Слънцето плисна в очите им взрив от светлина, ослепи ги.

— Слънчевият дух е с един крак — пошепна Гурмалулу. — Другия му го притиснали небето и земята при кръгозора. Как ли се изкачва толкова високо само с един крак?

Бяха изгубили много време. Но сега вече знаеха пътя. Съдбата нарочно ги бе отвела там, където трябваше. Наблизо се намираше складът на опалите. Том не се застоя навън, влезе веднага в тунела. Поколеба се само пред мястото, където плочата се бе отместила под краката му, когато гонеха чернокожите. Огледа я. Сега видя, че се различава от другите. Видя незапълнените фуги между нея и съседните плочи. Той спря, натисна я с ръка. Нищо. И все пак не се реши да прекрачи. Накара Гурмалулу да мине пръв. Чак тогава я прескочи и продължи нататък.