Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 97

Том неволно поклати глава в съгласие. Тъй беше. Не само в Австралия. В Англия също. Там заради овчите пасища лордовете прогонили селяните. И много от тия селяни дошли в Австралия. Тук техните потомци заради овцете прогонват чернокожите.

Бурамара добави:

— В Северната територия все още се срещат аборигени, защото няма овце. Изтребят ли кучетата динго, ще дойдат овцете. Тогава черните ще трябва да се махат.

— Разбира се, ще се махат. Щом не щат цивилизацията.

— Навярно ти си прав, мистър инспектор. Би трябвало да се приобщят и да станат цивилизовани ловни кучета, като мен…

— Ти мразиш белите. Завиждаш им. Затуй говориш така.

Бурамара би могъл да възрази, че не мрази нито белите, нито черните. Той беше метис. За него и белите, и черните бяха роднини. Даже по-близки чувствуваше белите. Защото майка му беше бяла. Защото черният му баща беше причинил мъката й. Не знаеше кой е баща му, не научи как се е наричала майка му. Някога племето му намерило в пустинята умряла от жажда бяла жена с черното си дете на гърдите. Отгледали го като черен. Но Бурамара не бе забравил каква е била майка му. Нещо все го влечеше към белите. Стана ратай във фермата на Джен… Тази, заради която не можеше да гледа дори иконата на Мадоната… Ако белите знаеха…

Можеше да им го каже. Но премълча. Нямаше смисъл. По-добре да не знаеха нищо за него. Не търсеше съчувствие. Сви се отново в себе си като костенурка, подала за малко глава.

Том Риджър не беше търпелив. Размърда се в сеното.

— Стягат ме вървите! — изпъшка той. — А кой знае докога ще ни държат тук тия диваци!

Чак тогава се обади Гурмалулу:

— Може и да ни изядат. Има легенда. Нейде около планината на Змията Дъга живее старата Бугудугада. Тя има много кучета динго — колкото са пръстите на ръцете и краката на толкова хора, колкото са пръстите на ръцете и краката на един човек. И ги храни с човешко месо. Ами ако ни е затворила Бугудугада?

Том не го чу.

— Трябва да се измъкнем! — изрече гласно мисълта си той. — Колкото по-рано, толкова по-добре! Нямам доверие на тоя смахнат фараон. Не знам какво може да му хрумне в следния час.

Гурмалулу, свит в сухото сено, прегърнал с две ръце подутото си коляно, мълчеше, загледан далече отвъд каменната стена с разсеяни, трескави очи. Том се досещаше. Нещастният алкохолик сънуваше наяве обещаните бутилки уиски. Ръцете му трепереха в неволни конвулсии.

Бурамара пропълзя на гръб до него.

— Мълчи! — пошепна му той. После захапа със зъби възела, който стягаше отзад китките му. Зъбите на европеец никога не биха успели да сторят това. Но зъбите на Бурамара бяха яки като кремъчните остриета на туземните копия. Не можаха да го развържат, затова след упорито дъвкане успяха да го прегризат. Вторият възел се разплете кажи-речи сам. После третият. Накрай въжето се свлече само на пода. Освободеният раздвижи схванатите стави, разтърка ги с пръсти.

Бурамара се превъртя по очи и предложи вързаните си ръце.

— Хайде, сега и мен!

Том Риджър го превари: