Читать «Опалите на Нефертити» онлайн
Петър Бобев
Annotation
Великолепна книга, много динамична и изпълнена с екшън, посветена на вълнуващи и разнообразни приключения в сърцето на дива Африка. Вероятно част от книгата е написана под известно влияние на „Рудниците на Цар Соломон“, на която всъщност не отстъпва като увлекателност и екшън.
Авторът е написал около 35 приключенски романа и повести, значителна част от които свързани с приключения сред лъвове и всякакви други диви животни. Всъщност, Петър Бобев е най-талантливият автор на приключенски юношески романи, успял да запази книгите си от идеологически или левичарски уклони, което гарантира, че още много, много дълго ще бъдат търсени и ценени.
Петър Бобев
info
notes
1
2
3
4
5
6
7
Петър Бобев
Опалите на Нефертити
Джовани Гато, наричан заради несъразмерно дългите си крака и малката си глава Джо Кенгуруто, се връщаше от далечен път. Изпълнил както трябва задачата си, той очакваше да получи заслужено уговореното, ала и сега душата му все си оставаше незадоволена. Та заради това ли, заради трохите от печалбите на късметлиите ли трябваше да зареже родината си, небето, морето и зеленината на Неапол, за да се завре тук, в тая забравена от бога страна, в жаравата на най-безнадеждните пустини в света, в самото „мъртво сърце на Австралия“?
Подмамиха го слуховете за лесно забогатяване. Нали всички все това разправяха? Австралия! Неначената съкровищница. Най-много злато в целия свят. И диаманти. И уран. И какво ли не. Някой си купил овнешка глава. Гледа — зъбите облепени със злато като с коронки. Изтичал, научил откъде са доставени овните, отишъл на пасището. И що да види? Трева върху златоносен пясък! За един ден — милионер! Друг пък видял сина си да играе с някакво камъче. А то диамант! Трети…
Каменистата пустиня неусетно преля в сива, обгорена от слънцето степ, по която ту тук, ту там прозираше ръждивочервена пръст. Причудливо извитите стъбла и клони на евкалиптите се белееха като кости. А вдигнатите високо-високо корони почти не даваха сянка. Из въздуха се носеше евкалиптовият дъх, както казваха — националната миризма на Австралия, държавата континент. Джовани го бе усетил още щом слезе от самолета в Дарвин. И досега не можеше да свикне с него, да замени с него любимия дъх на Неапол — на море, на водорасли и портокалови цветове. Кората на старите дървета се лющеше и висеше в широки дрипави повесла като сплъстените бради на побелелите аборигени, а отдолу свежата кора грееше в розови оттенъци, сякаш жива плът.
Подплашено от неговото идване, стадо кенгуру хукна през степта с огромни скокове като някакви чудовищни бълхи, последвани от десетина лутащи се насам-натам щрауси ему.
А това, виж, беше нещо ново. На запад увяхващата савана беше избеляла съвсем, сякаш посипана с вар, като тукашните езера, когато пресъхнат и по дъната им се натрупа сол и гипс.
Джовани беше минавал и по-рано оттук, та да скъси пътя. Ала никога не бе виждал такава белина. При все това не се учуди много. В тая страна, ако вземеш да се чудиш на всичко, няма да ти остане време, за друго. Какво от това, че и тревата е побеляла?
