Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 83

От мрака, кацнал върху главата на Озирис, изкряка Кенатон:

— Паднете по очи пред божествения фараон! Пълзете по корем! Никой няма право да стои прав в присъствието на фараона. Най-знатните целуват праха, върху който е стъпвал фараонът.

Джо простря ръка напред:

— Гледай, гледай! Каква красавица!

Том също видя статуята на Нефертити. Закова се на място, омаян от красотата й и от майсторството на древния скулптор. Опитен познавач на пазара, умът му сам запресмята колко ли милиона би струвала тая находка. Но само ако успее да я изнесе извън страната, да я пробута на онези колекционери с милиони долари, които не се поколебават да се разделят с някое и друго милионче заради контрабандно купена антика. Милиони! Но как да я изнесе, без да го пипнат?

В този миг Гурмалулу съзря и опаловата змия на стената.

— Змията Дъга! — изстена той и се просна по очи върху пода. — Никой няма право да гледа Змията Дъга! Който я види, умира!

Тогава и Том Риджър я забеляза. Очите му блеснаха още по-алчно. Една статуя се пренася трудно, още по-трудно се продава незабелязано. Но това. Том познаваше опалите. Мигновено оцени, че тези струваха също милиони. Навярно нийде по света нямаше по-хубави от тях. При това опалите се пренасят по-лесно, пласират се по-безнаказано. Можеше да ги продава, без да се крие, като каже, че ги е изровил сам от шахтата си. А тъкмо това искаше Том, само за това мечтаеше — да печели честно и законно.

Гурмалулу продължаваше да стене от пода:

— Казвах ли аз да не ходим в планината на Змията Дъга? Който отиде, не се връща!

— Я млъкни! — сряза го Том. — Ако не беше тук, вече трябваше да си умрял от магията на Джубунджава.

— По-добре умрял, отколкото тук!

Някакъв дълбок глас, като из фуния, прекъсна разправията им:

— Нещастници, какво дирите в земята ми?

— Че кой си ти, та да смяташ тая земя своя? — възрази Том.

— Аз съм фараонът Ехнатон. Последната издънка от коляното на царица Нефертити, която преди три хилядолетия засели Червената южна земя.

Том познаваше хората. Определи го в миг. Луд, опасен маниак! Ако беше в Алиса и чуеше тоя глас с тия самохвални думи, тозчас щеше да го прати в психиатрията. Какви ли пък бяха тогава слугите му? Можеха ли те да бъдат нормални? В очите им той беше открил нещо особено, някакъв трескав блясък, различен от очите на фараона. Къде беше виждал такъв блясък? Къде? Не беше ли в Перт, когато като млад полицай откри пушалнята на опиум? Със същите вторачени погледи и в същото време унесени, които не те виждат, загледани далече зад теб…

Той реши бързо. Добре, нека да си поиграят на фараони!

— А защо ни плени, фараоне? — запита той уж почтително.

— Паднете по очи пред божествения фараон! — изкряка отново папагалът.

Гласът отвърна:

— Тук единствен аз имам право да задавам въпроси. Аз питам, вие само отговаряте. Повтарям, какво дирите в страната ми?

— Опали! — отвърна Джо Кенгуруто. — За какво друго освен за богатство човек би се домъкнал в тая прокълната пустош!