Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 85

— Върви тогава там! Защо пък ти грабиш тия?

Джовани се усмихна.

— Мадоната се смили над нещастника. Доведе ме тук, за да ме възнагради.

Замаян от неочаквано усмихналото му се щастие, той продължаваше да пълни приспособената за торба-риза. Погледът му вече бе станал по-смислен, разумен, преценяващ. Вече не грабеше безразборно. Отбираше най-едрите и най-бляскавите късове, пълнеше ризата, като понякога опитваше дали тя няма да се раздере под тежестта им. Но тя беше съшита от здрава материя, предназначена за златотърсачи, които сменяват ризите си през година.

Том Риджър махна с ръка. Впрочем какво го интересуваше вече, че Джовани беше убил Скитника, че Крум беше познал кой е убиецът? Сега и двамата имаха толкова опали, колкото не биха могли да изнесат и с камион. Нима щяха да си развалят дружбата заради някакъв си Бил?

Гурмалулу стоеше съвсем безучастен. Не разбираше стръвта на белите хора към лъскавите камъни. В неговото племе дори децата не им обръщаха внимание. Ако е за игра, за украса — има толкова по-хубави накити: папагалски пера, съблечени змийски кожи, пъстри бръмбари. Това не беше месо, да се наядеш, не беше уиски… И само при мисълта за парещата дъхава течност усети, че му прилошава. Ожъднял бе отново. Организмът му искаше своята доза спирт, за да живее, да ходи, да действува. Мистър Том му бе обещал цяла колиба с бутилки, а то?

Той се обърна към Ехенуфер, който стоеше зад тях неподвижен, скован като статуя от абанос.

— Гурмалулу не ще камъни! Гурмалулу иска уиски!

— Вземай каквото ти дават! — отвърна презрително Ехенуфер. — И се махай!

Чул разговора им, Том се обърна.

— Гурмалулу! — рече той. — А ти защо стоиш така?

— За какво са му на Гурмалулу камъчета?

— На Гурмалулу може да не трябват, ама на мен ми трябват. Хайде, напълни панталоните!

Когато бяха дошли в „Сити“, за приличие той беше накарал голия дивак да си обуе поне едни дочени панталони. И ето, оказа се, че това е било щастливо хрумване. Ползата и от морала!

Послушен като автомат, черният ги изу, завърза им крачолите и ти натъпка. После ги преметна през рамо. — Те легнаха на гърба му като дисаги.

Джо изведнъж прецени това. Панталоните бяха по-удобни. При това побираха повече. Без да се колебае, той ти събу и ги напълни.

— Хайде! — изръмжа зад тях Ехенуфер. — Вървете си!

Няма що. Трябваше да си ходят. И да искаха, не можеха да отнесат повече. Нямаше в какво. При това опалите тежаха тъй, че смазваха раменете им. Залитащи под товара си, те тръгнаха нататък, където им посочиха пазачите.

В края на подземието блесна светлият му изход. Сърцата им забиха радостно. Там беше свободата! С богатството!

Ето, излязоха навън. И неволно се дръпнаха назад. През изхода се издаваше тясна площадка от десетина квадратни метра, надвиснала над стометровата бездна на тесния каньон.

Том усети, че косата му настръхва. Какво беше това? Изход? Или лобна скала?

На слънцето се грееха три черни котки. Дочули стъпките им, те само примигнаха сънливо и се протегнаха.

Стражата препречи изхода. Ехенуфер предупреди сурово:

— Вече сте свободни! Ако се върнете, ще бъдете убити!