Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 84

Скритият в съседната зала фараон запита отново:

— И ти ли, Червенокоси, заради опалите?

— То се знае! — отвърна Том. — За какво друго?

— А не е ли заради белите растения?

— Хм! — сви устни Джо. — Пет пари не давам за тях!

Ехнатон запита и проснатия по очи чернокож:

— Ами ти? И ти ли заради опалите?

Но, скован от ужас, нещастникът не можа да отговори. Само се разтрепера още по-силно.

— Нищожества! — процеди през зъби Ехнатон. — Тръгнали да гладуват, да жадуват, да се трепят заради някакви лъскави камъчета! Като птици колибарки, които трупат на полянките си всякакви боклуци. А не знаете, не подозирате, че иде краят ви, че съвсем скоро ще се сгърчите от глад, ще загризете изсъхналата трева ведно е пръстта, като овце при суша…

При тази му прокоба дори Том и Джо замлъкнаха, усетили как някаква противна тръпка стяга вратовете им.

Гласът изведнъж промени тона си. Стана кротък, мил.

— Добре, искате опали! Ще ви дам!

Двамата неволно зяпнаха от почуда, вперили погледи към празния трон, където някъде беше скрита тръбата, от която ехтеше гласът на фараона.

— Ще ви затрупам с опали! Защото аз съм Ехнатон. Вижте колко ви обичам! Ще ви пусна. Ще ви надаря с богатства — всеки колкото може да отнесе. Хайде, вървете в съкровищницата ми! Вземете! Никой няма да ви спре. Ха, ха, ха! Нищожества!

Гласът внезапно заглъхна. Стражите им посочиха с копия пътя. Смаян, неповярвал, че е свободен, Гурмалулу се изправи, като залиташе, съсипан от преживените вълнения. Отведоха ги в съкровищницата, с която лудият фараон бе искал да спечели помощта на упоритата Мария. Вратата се отвори, както и тогава, сама.

Двамата се вцепениха на входа. Ако не го гледаха със собствените си очи, никога не биха повярвали, че може да съществува такова богатство, събрано на едно място, толкова огромни опали, като омагьосана жарава, която тлееше с черни пламъчета, гореше с ледена жар, заслепяваше, подлудяваше.

Том неволно си помисли: ясно, ако и той като тоя фараон гледаше непрекъснато тия приказни скъпоценности, щеше да полудее като него. Едва се сдържаше да не се разскача от радост, да не се хвърли в искрящата грамада и да се зарови в нея.

Зад гърба му изграка папагалът Кенатон:

— Слава на милостивия фараон, благодетеля!

Изведнъж, изпуснал от гърлото си вой като динго, Джо Кенгуруто се спусна напред и взе да пълни джобовете си. Том се нареди до него, сграбчи цяла шепа опали, както орел вкопчва в нокти уловения заек тъй, че да не го изпусне никога.

Джо се поколеба. Сетне с един замах изхлузи ризата си, за да завърже ръкавите й и да я превърне на торба. Тогава от нея се изтърколи на земята един друг опал, по-малък, почти незабележим в сравнение с разкошния блясък на останалите. Том Риджър го видя.

— Опалът на Бил! — възкликна той. — Значи тъй, значи ти…

Джо Кенгуруто изхриптя, без да се обръща:

— Е, какво? Убих го! Защото опалите са мои! Аз ги открих. А той дойде да ми ги заграби. Мадоната ми е свидетелка! Всички вие искате, да ме ограбите. Ако не беше Бил Скитника, дето ме напои в кръчмата, сега сам аз щях да си ги вадя.