Читать «Опалите на Нефертити» онлайн - страница 80

Внезапно тя самата млъкна. Представи си какво би казал Крум, ако я чуеше. Вместо да профучава по асфалта, вместо да обяздва жребци ведно с ковбоите на родео, Лудетината мъдрува, Лудетината решава проблемите за смисъла на битието.

— Това не е възможно, Нефертити!

— Това съществува и в нашия свят! — възрази живо тя. — Тридактната може да преживява само с храната, която й доставят водораслите, заселени в нея. Също и зелената хидра. Не улови ли плячка, прехранва се от своите квартиранти. Симбиозата между животни и водорасли е масово явление, макар че едва напоследък беше установена у морски гъби, корали, медузи, актинии, червеи…

Ехнатон въздъхва.

— Аз също знам, Нефертити! Човекът е призван да изправи грешките на своята създателка. Ала не както казваш ти. Обратно. Не е ли по-логично, вместо да отстраняваш многобройните причини на страданието, да отстраниш само този, който го изпитва? Докато има живот, ще има болка и страдание. За да изкорениш злото из корен, премахни живота. Както изгаряме предварително саваната, за да се предпазим от бъдещ пожар.

Мария неволно се дръпна от него, прехапала устни.

— Вие наистина сте луд!

— Ха, ха, ха! — изсмя се надменно Ехнатон, без да отговори.

— Вие сте чудовище!

Той се изпъчи още повече.

— Не! Аз съм бог! По-могъщ от него. Защото бог не е успял да изтреби човешкия род. А аз ще го изтребя ведно с целия живот, ще излича тая плесен, облепила земята. Аз съм Озирис и Сет едновременно — злото и доброто. Цял живот в мен са се борили Озирис и Сет. Накрая проумях, убедих се — прав е Сет. Озирис е наивник, по-право една мечта, в името на която се върши най-много зло. Всички се блъскат, съсипват се от труд и мъка, добиват повече жито, за да се раждат повече хора — да има повече страдащи. Лекарите се борят с болестите, побеждават ги — за да останат повече страдащи…

Той се изправи.

— Не! Те не заслужават да живеят: ни белите, ни черните. Мразя ги, мразя всички!

— Млъкнете! — извика Мария. — Ужасявате ме!

Той се сепна. Отпусна се върху трона, като че ли се строполи отгоре му. Разтърка чело с пръсти, опитвайки да отмахне от него някакво невидимо менгеме, което го стискаше.

— Не! — почти изплака той. — Не ги мразя! Обичам ги! Смятат Тот Дългоносия за благодетел на човечеството, защото му дал знанието. Но не е благодетел. Със знанието хората не станаха по-щастливи. Аз ще ги избавя въобще от страданието. От любов ще ги унищожа…

Мария усети, че трепере. Не беше страхлива. Но сега това беше непоносимо, извън възможностите на нейния разум. Душата й се бе вледенила, докоснала се до болното съзнание на тоя черен фараон. Тя искаше да му каже, че е луд, да вика, да крещи, да скочи и да побегне където й видят очите. Защото чувствуваше, че ако продължи да слуша безумните му бълнувания, тя самата ще загуби разсъдъка си. И ще почне да вие като звяр…